жилищната кооперация почти никой не го познава. Никога не е стъпвал в синагога. Според мен е нацист.
Холкрофт преглътна с усилие.
— И каква връзка виждате между него и баща ми?
— Вие, макар че още не знам защо.
— Аз? — Ноъл усети как сърцето му бие в гърлото.
— Да. В Рио сте казали на Андерсън, че някакъв човек на име Граф, който е бил нацист, се опитал да ви убие. Андерсън мисли, че сте луд и че това е плод на фантазията ви. Но аз ви вярвам.
— Бях страшно ядосан. Неправилно съм се изразил. Станало е недоразумение… — Ноъл отчаяно търсеше думи. — Граф е германец с буен темперамент, направо е параноик и затова го нарекох нацист, без да съм имал това предвид. Той мислеше, че правя скици и снимам имението му…
— Казах, че ви вярвам, Холкрофт — прекъсна го детективът. — Имам сериозни основания за това.
— Какви са те? — Ноъл усети, че гласът му едва се чува — изведнъж го бе обсебил истински страх. Смъртта на баща му бе предупреждение. „Рахе“ или „Одесса“ също бяха предупреждение. Трябваше да предпази майка си!
Майлс трябваше да бъде спрян. Той не биваше да научи за Женева!
— Онези, които се опитаха да ви убият в самолета, са били германци — обясняваше Майлс. — Бяха взели паспортите на двама американци, убити преди пет години в Мюнхен. Идентифицирахме ги по зъбите. Бяха застреляни на летище „Кенеди“, а труповете им бяха намерени в цистерна с гориво. Куршумите са от германски пистолет, деветмилиметров „Хеклер & Кох“. Заглушителят е изработен в Мюнхен. Познайте къде е ходил старецът при пътуванията в Германия, поне в тези шест от тях, за които имаме сведения.
— Мюнхен — прошепна Ноъл.
— Точно така. Мюнхен, където е започнало всичко и продължава и сега. Група нацисти се борят помежду си тридесет години след края на проклетата война, а вие сте в центъра на всичко това. Искам да знам защо.
Ноъл се почувства смазан от напрежение и страх.
— Забравете този случай. Нищо не можете да направите.
— Може би има нещо, което ще успея да предотвратя, по дяволите! Още едно убийство.
— Не разбирате ли? — простена Холкрофт; не изпитваше нищо друго освен болка. — Казвам ви го само защото той ми беше баща. Нищо не можете да помогнете в Ню Йорк. Тук трябва да се действа. Дайте ми време за Бога, трябва ми време. После сам ще дойда при вас.
— Колко?
— Месец.
— Много е. Давам ви две седмици.
— Майлс, моля ви…
Чу се щракване — телефонната слушалка в Ню Йорк се затвори.
Две седмици. О, Боже, беше невъзможно!
А трябваше да стане. За две седмици трябваше да успее да спре Майлс. Можеше да направи това със средствата от Женева. Действащите лица в една агенция с филантропски цели и внушителната сметка от седемстотин и осемдесет милиона долара щяха да внушават респект и да бъдат изслушвани внимателно. След деблокирането на тази сметка можеха да се постигнат съглашения, да бъде поискана и оказана помощ. „Одесса“ щеше да бъде разобличена, а „Рахе“ — унищожена.
Този план би се осъществил само ако в банката в Женева се представят трима от наследниците, които отговарят на условията. Ноъл вярваше, че това ще стане, но дотогава трябваше да пази майка си. Трябваше да се свърже с Алтийн и да я убеди да изчезне за две седмици.
Какво да й каже? Тя не би се вслушала в съвета му. Нищо не би могло да я накара да бъде по- предпазлива, дори ако му повярва, че съпругът й е бил убит. Какво за Бога трябва да й каже?
— Ало, ало, мосьо? Разговорът ви с Ню Йорк.
Холкрофт затвори така рязко, че камбанката на телефона издрънча. Не можеше да говори с майка си. Сега. Поне след час, но не сега. Трябваше му време. Толкова неща имаше да обмисли и да направи.
Чувстваше се на границата на лудостта.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Той ще полудее — каза в телефонната слушалка русият мъж, пристигнал на летище „Хеленикон“ в Атина. — Сигурно вече знае. Новината вероятно го е сломила. Кажи на човека ни в Париж да не го изпуска от очи в следващите двадесет и четири часа. Той в никакъв случай не трябва да се върне в Америка.
— Няма да се върне — долетя гласът на Гретхен Бомънт от стотици мили разстояние.
— Не е толкова сигурно. Стресът нараства и психическото му състояние е доста лабилно. Това не значи, че няма да можем да направляваме поведението му. Той ме очаква и смята, че от мен ще получи отговор на много въпроси. Трябва да направи още няколко крачки, за да влезе в капана. Първо искам да отиде в Берлин за ден-два. При Кеслер.
— Ще използваме ли майка му? Можем да лансираме идеята чрез нея.
— Не. В никакъв случай. Твърде рисковано е.
— Тогава как ще му внушим да отиде в Берлин? — попита Гретхен Бомънт от дома си в Англия.
— Нищо няма да му внушаваме. Сестра ми ще го накара да вземе това решение. Тя се опитва да ме открие в момента.
— Внимавай с нея, Йохан.
— Внимавам.
Холкрофт вървеше край Сена и не усещаше режещия вятър откъм реката. Увереността, която само допреди час му даваше сили, се изпари. Знаеше само, че трябва да продължи да се движи, за да подреди мислите си и да реши какво да прави.
Трябваше да премисли някои от заключенията си. Преди час бе сигурен, че единственият човек, на когото може да разчита, е братът на Хелдън. Сега се съмняваше в това. Злополуката с баща му твърде много приличаше на странно произшествие в лондонското метро.
Мъжът, загинал в мистериозна катастрофа в метрото, отнела живота на пет човека… Агентът от MI5.
Убийство… странна злополука, при която заедно с набелязаната жертва загиват още няколко човека. Дейвид Майлс, нюйоркската полиция.
Вече не очакваше срещата с Тенисън да отговори на всичките му въпроси; сянката на Тинаму се бе появила отново. Някакъв мъж ще дойде един ден, за да говори за странно споразумение. Тенисън го очакваше, но може би целта му беше съвсем различна. Може би просто бе продал плана на по-висока цена.
Ако е така, той е виновен за смъртта на Ричард Холкрофт, все едно че сам е завъртял волана и натиснал педала на газта. В такъв случай Тенисън нямаше да си тръгне жив от срещата им. Синът щеше да отмъсти за баща си.
Ноъл спря и се облегна на бетонната стена, изумен от собствените си мисли. Готвеше се да извърши убийство! Планът искаше от него да плати най-ужасната възможна цена!
Щеше да изложи пред Тенисън фактите, които му бяха известни. Щеше внимателно да наблюдава сина на Вилхелм фон Тиболт. Дали казва истината или лъже — щеше да познае по гласа и очите му. Холкрофт се молеше богу да разбере това.
Всичко по реда си. Умът му постепенно се избистряше. Трябваше да обмисли внимателно всеки следващ ход, но предпазливостта не биваше да го забави.
Първо най-важното — това бе безспорният факт, че вече не може да се движи свободно. Бе получил най-страшното предупреждение — смъртта на любим човек. То го изпълваше със страх и гняв, а гневът щеше да му вдъхне куража, от който толкова се нуждаеше.
После дойде мисълта за майка му. Какво би могъл да й каже, без да събуди у нея подозрение. Тя трябваше да му повярва на всяка цена. Ако научи, че издънки на Третия райх са убили мъжа й, имаше
