че Холкрофт я е взел.
— Да, така е. Убеден е, че го е видял в самолета от Ню Йорк за Рио и смята, че Бомънт го следял. Иска да поговорите и за него.
Значи в самолета е станало, помисли си Тенисън. Американецът се бе оказал много по-наблюдателен, отколкото Бомънт бе предполагал. Внезапното изчезване на Бомънт скоро нямаше да бъде никаква загадка. Много по-трудно можеха да дадат обяснения за снимката на Бомънт, ако Холкрофт я предаде в Швейцария на когото трябва. Капитанът бе оставил твърде ясна следа, свързваща адмиралтейството и Рио. Трябваше да върнат снимката обратно. — Не знам какво да ти отговоря, Хелдън. Никога не съм харесвал Бомънт и не съм му се доверявал напълно. Но той от няколко месеца е в Средиземно море. Не виждам как би могъл да напусне кораба си и да се озове на самолета от Ню Йорк. Холкрофт се е припознал. — Тенисън отново направи пауза. — Но мисля, че Ноъл трябва да донесе снимката на срещата ни. Дотогава не бива да я показва, нито пък да говори за нея — непременно му го предай. Това може да насочи вниманието на някои хора към Гретхен. Към нас. Да, най-добре ще е да носи снимката със себе си.
— Не може. Някой му я откраднал.
Йохан замръзна. Невъзможно. Те не бяха взимали снимката. Не беше дело на Sonnenkinder. Значи беше някой друг? Той попита тихо:
— Как така „някой му я откраднал“?
— Ами така. Някакъв мъж го проследил, пребил го от бой и му я взел. Нищо друго от вещите му не липсвало.
— Какъв мъж?
— Не знае. Тъмно било и не го видял. Дошъл в съзнание в някакво поле далеч от Портсмът.
— В Портсмът ли са го нападнали?
— Доколкото разбрах, на около километър и половина от къщата на Гретхен.
Бе допусната грешка. И то голяма.
— Сигурна ли си, че Холкрофт не лъже?
— Какво би спечелил?
— Какво точно ти каза?
— Че го преследвал мъж с черен пуловер, ударил го с някакъв тъп предмет и след като изпаднал в безсъзнание, онзи му взел снимката. Само нея. Парите и всичко друго си били на мястото.
— Ясно. — Нищо не му беше ясно и точно това го безпокоеше. Не биваше да показва колко е изплашен пред Хелдън — както винаги трябваше да изглежда напълно спокоен. И все пак неизвестният причинител на страховете му трябваше да бъде открит. — Хелдън, искам да направиш нещо… което ще бъде от полза за всички ни. Можеш ли да си вземеш един ден отпуск?
— Мисля, че да. Защо?
— За нас е много важно да открием кой толкова се интересува от Холкрофт. Би могла да му предложиш да се разходите с кола из провинцията. До Фонтенбло или Барбизон.
— Но защо?
— Имам един приятел, който много ми помага. Ще му възложа да ви проследи, съвсем дискретно, разбира се. Надявам се да узнаем кой друг ще избере същия маршрут на разходка.
— Би могъл да го направи и някой от моите приятели…
— Не, по-добре да не ги замесваме в това. Хер Оберст не бива да знае за случая.
— Добре. Ще тръгнем в десет часа сутринта от неговия хотел. „Дузен ор“, улицата е „Шевал“. Как ще позная човека, когото си изпратил?
— Той ще ви разпознае. Не казвай нищо на Холкрофт, само ще се тревожи излишно.
— Няма. Нали ще ми се обадиш, щом пристигнеш в Париж?
— Да, на минутата, meine Schwester33.
— Danke, mein Bruder34.
Тенисън остави слушалката. Трябваше да проведе още един разговор, преди да вземе самолета за Берлин. Не с Гретхен — точно сега не му се говореше с нея. Безразсъдството на Бомънт можеше да се окаже фатално за каузата на Волфсшанце. Това налагаше всички връзки, водещи към него, а следователно и към Женева, да бъдат прекъснати. Не му беше лесно да вземе това решение. Той обичаше Гретхен така, както малцина обичат сестрите си. Светът не можеше да разбере такива чувства и затова ги анатемосваше. Тя удовлетворяваше потребностите и желанията му, за да не възникват усложнения от връзките му с други жени. Освободен от тези проблеми, умът му бе напълно съсредоточен върху изключителната му мисия. Но ето че бе дошъл краят. Гретхен — неговата сестра и любовница — трябваше да умре.
Последните думи на Алтийн Ноъл слушаше, изумен от спокойствието й и лекотата, с която бе уредила всичко. Погребението се бе състояло предишния ден.
— Върни се отново към задълженията си, Ноъл. Един добър човек загина нелепо, но вече е станало и никой от нас не може да го промени.
— Бих искал да направиш нещо за мен.
— Какво е то?
Той й каза за смъртта на Манфреди, както му я бяха описали швейцарците. Старият човек бил толкова измъчен от болестта, че предпочел да сложи край на живота си, вместо да продължи да страда.
— Срещата му с мен в Женева е била последното му професионално задължение.
Алтийн помълча — беше се замислила за стар приятел, който някога бе рискувал много заради нея.
— Човек като него би направил всичко, за да предаде документ с такова значение. Никога не би оставил тази задача на друг.
— Той каза нещо много важно. За теб се отнасяше. Беше сигурен, че ще го разбереш — Холкрофт стисна слушалката в стремежа си да прозвучи възможно най-убедително. Изрази „страховете на Манфред“, че някой може да си спомни за упоритата жена, върху която навремето мнозина бяха хвърлили вината за промяната у Хайнрих Клаузен и решението му да измени на Райха. Възможно бе все още да има фанатици, жадни за отмъщение. Манфреди се тревожеше за старата си приятелка Алтийн Клаузен, която рискува да се превърне в мишена, ако не замине временно. Там, където никой нямаше да я открие, в случай че се вдигне шум около името Клаузен. — Разбираш ли, майко?
— Да — отговори Алтийн. — Той ми бе казал същото много отдавна, преди няколкостотин години. През един топъл следобед в Берлин. Предупреди ме, че ще се опитат да ни открият. Прав бе и сега е бил прав. Светът е пълен с маниаци.
— Къде ще отидеш?
— Не зная. Може би ще попътувам. Точно сега е моментът — хората ме притесняват със съчувствието и вниманието си след смъртта на баща ти.
— По-добре е да отидеш някъде, където няма да могат да те открият. Само за няколко седмици.
— Не е трудно да изчезнеш от хорските погледи. Имам известен опит в това отношение. Цели две години, след като напуснахме Берлин, непрекъснато бягахме. Чак до бомбардировката на Пърл Харбър. Активните действия на „Бунд“35, диктувани от Вилхелмщрасе, ни пречеха да се установим и да заживеем спокойно.
— Не знаех нищо за това — каза Холкрофт развълнуван.
— Още много неща не знаеш, но сега това няма значение. Едва след като срещнах Ричард, престанахме да бягаме и да се крием… Ще намеря начин да ти съобщя къде се намирам.
— Как?
Майка му замълча.
— Чрез приятеля ти в Кюрасао, господин Буоновентура. Той се държа много почтително. Ще му се обадя и той ще ти предаде.
Холкрофт се усмихна.
— Добре, ще се свържа с него.
— Май никога не съм ти разказвала за онези години. Преди да се появи Ричард. Може би ще ти е интересно.
— Да, много. Манфреди беше прав. Ти си невероятна жена.
— Не, мили. Просто успях да оцелея.
Сбогуваха се набързо. Ноъл излезе от кабинета на заместник-управителя. Тръгна към фоайето на
