хотела, където на бара го чакаше приятелят му с аперитивите. Хрумна му нещо и сви към огромния прозорец вляво от входа. Погледна навън през драпираните завеси от червено кадифе. Зеленият фиат бе все още на улицата.
Ноъл се отправи към бара. Следващият четвърт час щеше да прекара в приятен разговор със заместник-управителя, на когото щеше да даде дезориентираща информация за престоя си и да му поиска една-две услуги. А след това щеше да се чуе с Хелдън. Ако тя не му се обади до пет часа, той щеше да й позвъни в „Галимар“. Трябваше да се види с нея. Имаше нужда от пистолет.
— След четири-пет дни? — извика отчаяно Холкрофт в слушалката. — Но аз не мога да чакам четири или пет дни. Ще се срещна с него където и да е! Не мога да загубя толкова време.
— Той каза, че не може да дойде по-рано в Париж и предлага да отидеш през това време в Берлин. Ще ти отнеме малко повече от един ден.
— Той е знаел за Кеслер?
— Може би не точно името му, но е знаел за Берлин.
— Откъде се обади?
— От летището в Атина.
Ноъл си спомни думите на агента: „Преди четири дни беше в Бахрейн, после му загубихме дирите. Нашите оперативни работници го търсят от Сингапур до Атина“. Британското разузнаване неизбежно щеше да се срещне лице в лице с него, ако това все още не бе станало.
— Какво каза за подозрението на англичаните?
— Ужасно се ядоса, както и предполагах. Йохан и друг път е писал статии, които не са били харесвани във Външно министерство. Беше направо бесен.
— Дано не излее чувствата си на страниците на вестника, защото това в никакъв случай няма да ни е от полза. Можеш ли да му се обадиш? Или по-добре аз да му се обадя. Може да вземе самолет и тази вечер да е в Париж. Ще отида да го посрещна на „Орли“.
— Страхувам се, че това е невъзможно. Той тъкмо заминаваше занякъде. Имам само телефон в Брюксел, на който мога да му предавам съобщения.
— По дяволите!
— Изнервен си от напрежението.
— Не, от липсата на време.
— Ноъл… — започна Хелдън колебливо. — Утре не съм на работа. Искаш ли да се срещнем и да се разходим извън Париж?
Холкрофт бе приятно изненадан. Много искаше да я види.
— Защо да чакаме до утре? Хайде да вечеряме заедно.
— Не мога. Довечера имам среща. Ще те чакам пред хотела утре в десет. А следобед ще можеш да вземеш самолета за Берлин.
— С приятелите си ли ще се срещнеш?
— Да.
— Хелдън, направи ми една услуга. Никога не съм мислел, че ще моля някого за такова нещо, но… трябва ми пистолет. Не зная как да намеря и въобще какви са законите.
— Разбирам. Ще ти донеса. До утре сутринта.
— До утре. — Холкрофт затвори и погледна към куфара си, отворен на стола. Виждаше се пликът на женевския документ, който му напомни заплахата на мъжете от Волфсшанце. „За теб вече нищо няма да е като преди…“ Чак сега разбра колко вярно беше това. Досега само веднъж бе използвал пистолет — в Коста Рика. Застреля човек, който искаше да го убие. След този случай бе решил да не докосва оръжие до края на живота си. Сега обстоятелствата му налагаха да действа против волята си. Всичко се бе променило, защото непознатият му баща го бе призовал от отвъдното да изпълни важна мисия.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
— Обичаш ли речна пъстърва? — попита Хелдън, подавайки му пистолета. Седеше на предната седалка в колата, която той бе наел.
— Да, обичам — отговори той и се засмя.
— Какво смешно има?
— Не знам. Подаваш ми пистолет, което не е най-обичайното нещо на света и в същото време ме питаш какво ми се яде за обяд.
— Едното няма нищо общо с другото. Хубаво би било да забравиш проблемите си поне за няколко часа.
— Мислех, че искаш точно за тях да поговорим.
— Да, искам. Но искам и да знам повече за теб. Онази вечер само ти задаваше въпроси.
— Затова пък преди това ти порядъчно се накрещя.
Хелдън се засмя.
— Извини ме за тогава. Страхотно препускане беше, нали?
— Да, наистина. Много приятно се смееш. Мислех, че никога не го правиш.
— Напротив, смея се доста често. Поне два пъти месечно. Почти по график.
Холкрофт я погледна.
— Не биваше да го казвам. Светът около теб не ти предлага много поводи за веселие.
Тя отвърна на погледа му, на устните й отново се появи усмивка.
— Може би са повече, отколкото предполагаш. Пък и не ме засегна. Сигурно ме мислиш за много сериозен човек.
— Разговорът ни бе доста сериозен.
— Така е. — Хелдън се обърна напред и сложи длани върху коленете си, покрити с пола на бели плисета. В нея имаше нещо момчешко, което Холкрофт не бе забелязал досега. Думите й подсилиха това впечатление. — Мислиш ли си понякога за тях? — попита тя.
— За кого?
— За бащите ни, които никога не сме виждали. Постъпката им е невероятна и е истинска проява на смелост.
— Това, което те са направили, не е било еднократен риск. Стотици… хиляди пъти са се излагали на опасност. Всеки път по-различна и по-голяма… понякога месеци наред. Тези операции продължили цели три години.
— Сигурно са живели в постоянен страх.
— И аз мисля така.
— Кое ги е накарало?
— Това, което… — Ноъл спря, без сам да знае защо. — Това, което Хайнрих Клаузен ми е обяснил в писмото си. Не можем да си представим шока, който са изживели, когато са научили за „превъзпитателните лагери“, за Аушвиц и Белзен. Просто не са били на себе си. Сега на нас не ни се вярва, но си спомни, че то е станало през четиридесет и трета. Тогава всичко е било пазено в строга тайна.
Хелдън стисна ръката му и бързо я пусна.
— Наричаш го Хайнрих Клаузен. Не можеш да кажеш „баща“, нали?
— Аз си имах баща — Ноъл замълча. Моментът не беше подходящ да й разказва за Ричард Холкрофт. Трябваше да бъде по-сдържан. — Той умря. Убиха го преди пет дни в Ню Йорк.
— О, Боже… — уплашено промълви Хелдън. — Убит? Заради Женева ли?
— Не зная.
— Но така мислиш.
— Да.
Той стисна здраво волана и продължи да кара мълчаливо. Почувства как се затваря в черупката си, а това бе ужасно.
— Съжалявам, Ноъл. Не знам какво друго да кажа. Бих искала да те утеша по някакъв начин, но не знам как.
Той я погледна — лицето й беше хубаво, а очите й — пълни със съчувствие.
