— При всичките ти проблеми само това, че го казваш, е достатъчно. Ти си чудесен човек, Хелдън. А аз не съм срещал много като теб.
— Бих могла да кажа същото за тебе… че си чудесен човек.
— Ето че си го казахме. Ще ядем ли пъстърва? Щом излизаме за няколко часа, не е ли по-добре да ми кажеш къде отиваме?
— В Барбизон. В центъра на града има хубав ресторант. Бил ли си някога в Барбизон?
— Да, няколко пъти — каза Ноъл. Погледът му бе прикован в малкия правоъгълник на страничното огледало.
Един тъмнозелен фиат караше зад тях. Не беше сигурен дали точно него бе забелязал предишния ден на авеню Жорж V и реши да провери, без да тревожи Хелдън. Той забави, фиатът не го задмина. Вместо това сви в дясното платно, оставяйки една кола да се вмъкне между тях.
— Нещо нередно ли има? — попита Хелдън.
Холкрофт отпусна педала на газта. При намаляването на скоростта колата леко подскочи.
— Не е страшно. И вчера имах същия проблем. Карбураторът трябва да се поправи. От време на време дави двигателя, но като подавам по-внимателно газ — минава.
— Явно разбираш от тези неща.
— Да, добър механик съм. Без такива познания човек е по-добре да не се заема с обекти в Мексико и на юг. — Той натисна педала и колата отново набра скорост.
Ноъл наблюдаваше зеления фиат в огледалото. Той премина в лявото платно, изпревари другата кола, сви вдясно и продължи след тях. Ясно беше, че ги преследва.
Страхът го караше да бъде предпазлив. Човекът във фиата бе косвено свързан със смъртта на Ричард Холкрофт — това бе сигурно. Той щеше да му устрои капан.
— Сега всичко е наред — каза той на Хелдън. — Карбураторът се оправи. Как хубаво ми звучи идеята за обяд в Барбизон. Да видим сега дали ще си спомня пътя.
И се престори, че не си го спомня. Няколко пъти объркваше завоите, при всяка грешка казваше през смях, че са променили цялата френска провинция. Глуповатата игра имаше много важна цел — трябваше да види лицето на мъжа във фиата, което преди бе останало скрито в облак цигарен дим. После в тълпата трябваше да може да го разпознае.
Но шофьорът на фиата не беше аматьор. Дори Ноъл да успееше да го изненада с неочакван завой и с непрекъснатата промяна в скоростта, той съумяваше да спазва разумна дистанция. Някаква кола бе спряла поради авария по тесен път на юг от Корбей Есон — удобен повод за Холкрофт да спре и да предложи помощта си. Шофьорът на фиата нямаше избор и отмина покрай двете спрели коли. Ноъл го погледна. Беше светлокестеняв, а лицето му беше сипаничаво или на петна.
Вече би могъл да го разпознае. Това бе най-важното.
Шофьорът на закъсалата кола благодари на Холкрофт и му направи знак, че пътна помощ ще дойде всеки момент.
Ноъл му кимна и запали двигателя. Чудеше се дали ще види зеления фиат скоро. Дали щеше да го чака на някой страничен път или ще се появи изневиделица в огледалото му.
— Много мила постъпка.
— Ние, лошите американци, от време на време вършим и хубави неща. Ще се върна на магистралата.
Не забеляза зеления фиат да го изчаква в някой страничен път. Видя го в огледалото си едва на магистралата. Отбиха се от нея при изхода Сен-е-Марн и поеха към Барбизон. Далеч зад тях фиатът ги следваше неизменно.
По време на обяда се чувстваха и спокойно, и неловко, което придаваше странно очарование на разговора им. Някой от тях започваше да говори за нещо, изведнъж спираше посред изречението, без да си спомня какво е искал да каже. Спокойствието идваше от това, че са заедно, от физическата им близост. Холкрофт си мислеше, че и тя изпитва същото.
Усещането за близост се подсилваше и от това, че Хелдън несъзнателно го докосваше често — протягаше ръка и допираше с пръсти неговата. Тя го правеше, сякаш за да наблегне върху някоя дума или въпрос, и то така естествено, както и той го приемаше и отвръщаше на докосването й.
— Брат ти спомена ли ти нещо за Бомънт? — попита той.
— Да. Много се ядоса, както всеки път, когато стане дума за Бомънт. Според него е изключено да си го видял в самолета. Настоява да му донесеш снимката. Казах му, че не е у теб и това го вбеси още повече.
— Кое, снимката ли?
— Да. Защото било много опасно и можело да привлече вниманието на „някои хора“, както каза той, върху теб и Гретхен. Върху Женева…
— Мисля, че отговорът е много по-прост. В Кралския флот, както във всяка военна организация, офицерите се защитават помежду си.
— Искаш да кажеш, че е заради моята развратна сестра?
Холкрофт кимна. Нямаше никакво желание да говори за Гретхен Бомънт, и то пред Хелън.
— Да, в общи линии.
Тя отново докосна пръстите му.
— Няма нищо, Ноъл. Аз не бих съдила собствената си сестра. — След това се притесни и отдръпна ръката си. — Искам да кажа, че нямам право… Не, не искам да кажа това. Искам да кажа, за нещо, което е свързано с теб, аз нямам право да…
— Мисля, че и двамата знаем какво искаш да кажеш — прекъсна я Холкрофт и сложи ръката си върху нейната. — Имаш право. Използвай го. Мисля, че това ми харесва.
— Караш ме да се чувствам глупаво.
— Най-малко това искам. — Той отдръпна ръката си и проследи погледа й навън през прозореца. Тя гледаше към каменния шадраван на терасата, но той съсредоточи вниманието си малко по-нагоре, към няколко групи туристи близо до вратата на ресторанта. Мъжът със светлокестенява коса и сипаничаво лице стоеше неподвижно на отсрещния тротоар с цигара в уста. Държеше някакво списание, но не го поглеждаше. Погледът му беше прикован във входа на ресторанта.
Ноъл реши, че точно сега трябва да действа. Гневът му отново забушува — искаше на всяка цена да хване този човек.
— Имам една идея — подхвърли той възможно най-небрежно. — На вратата видях плакат и доколкото го разчетох с моя ученически френски, пишеше: „Fete d’hiver“36, някъде си в Монтрьо… и не си спомням как продължаваше. Това някакъв карнавал ли е?
— Да, празник. Мисля, че селото е на около дванадесет километра оттук.
— Какъв е този карнавал?
— „Fete d’hiver“? Широко разпространен и обикновено се организира от местната църква. Винаги се чества в деня на някой светия. Много прилича на голям шарен пазар.
— Хайде да отидем.
— Наистина ли искаш?
— Защо не? Може да ни хареса. Ще ти купя подарък.
— Добре — съгласи се усмихната Хелдън.
Ярката слънчева светлина се отразяваше в страничното огледало и заслепяваше Холкрофт. Той примигваше, за да прогони жълтите точки, които сякаш прехвърчаха пред очите му. От време на време тъмнозеленият фиат се появяваше в огледалото. Следваше ги неотлъчно, макар и на голямо разстояние.
Ноъл паркира зад църквата в центъра на селото. С Хелдън заобиколиха жилището на пастора, излязоха пред църквата и се сляха с потока минувачи.
Озоваха се на типичен за френско село площад. Павираните улички, които започваха от него, приличаха
