да му изглежда нереално. Хелдън бързо изви към тротоара и обърна колата в обратната посока. Седнал до нея, Ноъл въпреки паниката си осъзна нещо. То се оформи толкова ясно в съзнанието му, сякаш не се отнасяше до него. Той бе започнал да свиква с този ужасен свят. Първоначалната му съпротивителна реакция постепенно изчезваше, защото бе започнал да действа в него, вместо да избяга. Бяха се опитали да го убият. Опитаха са да убият и жената до него. Това може би бе основателен мотив за промяната?
— Можеш ли да намериш църквата? — попита той, самообладанието му се възвръщаше.
— Мисля, че да. Защо?
— Дори и да можеш да се справиш с тази кола, трябва да намерим нашата. — Той посочи към напуканото стъкло — от багажника излизаше пара. — Радиаторът е спукан. Карай към църквата.
Тя се остави на интуицията си и пое нагоре по уличките, които като неравномерно разположени лъчи водеха към площада. В последните няколко пресечки развълнувани хора започнаха да приближават колата и им крещяха нещо. В първия момент Ноъл си помисли, че причината е надупченото предно стъкло, но разбра, че греши. Те тичаха редом с тях към центъра на селото — явно новината за инцидента се бе разпространила:
Des gens assassinees! Le tuerie!45
Хелдън зави по улицата, минаваща покрай църквата, и стигна до входа на паркинга. Мина през него и спря до колата, наета от Ноъл. Холкрофт погледна към задната седалка. Агентът от MI5 се бе отпуснал в единия край на седалката, дишаше тежко и гледаше към Ноъл. Направи му знак с ръка да се приближи.
— Ще сменим колата — каза Холкрофт. — Ще те закараме при лекар.
— Чуй ме… първо, глупако — прошепна англичанинът. Погледът му се прехвърли към Хелдън. — Кажете му.
— Изслушай го, Ноъл — каза тя.
— Какво има?
— Пейтън-Джоунс. Имате ли номера?
Холкрофт си спомни. Името върху визитната картичка, която по-възрастният агент с прошарената коса му бе оставил в Лондон, бе Харолд Пейтън-Джоунс. Той кимна.
— Да.
— Обади му се… — задави го кашлица. — Разкажи му какво стана… Всичко.
— Сам ще можеш да му кажеш — каза Ноъл.
— Върви по дяволите. Обясни на Пейтън-Джоунс, че се е появило усложнение, за което не знаем. Човекът, изпратен от Тинаму, всъщност е Фон Тиболт.
— Брат ми не е Тинаму — извика Хелдън.
Агентът я погледна през полупритворените си клепачи.
— Може би сте права, мис. Преди бях сигурен, че е, но сега не съм. Знам само, че човекът, който ви следеше с фиата, работи за Фон Тиболт.
— Той нямаше да ни направи нищо! Трябваше просто да разбере кой следи Ноъл.
Холкрофт се обърна към Хелдън и я погледна изумен.
— Значи ти си знаела за него?
— Да. Разходката ни всъщност беше идея на Йохан — призна тя.
— Много ти благодаря.
— Моля те. Ти не разбираш много неща… за разлика от мен и брат ми.
— Хелдън, аз се опитах да хвана този човек! Намерих го убит!
— Какво? О, Боже…
— Ето това е усложнението — прошепна агентът на Ноъл. — Ако Фон Тиболт не е Тинаму, какъв е той тогава? Защо убиха неговия човек? Защо онези двамата се опитаха да отвлекат сестра му и да убият теб? Кои бяха те? Колата им… чия е. — Англичанинът се задъхваше, Ноъл посегна към него, но той го спря с ръка. — Само слушайте. Открийте кои са и на кого е колата. Те са непредвиденото усложнение.
Агентът от MI5 едва държеше очите си отворени, шепотът му затихваше. Всеки момент можеше да издъхне. Ноъл се надвеси над него.
— Дали всичко това не е свързано с човек на име Питър Болдуин?
Сякаш електрически ток разтърси тялото на умиращия. В очите му проблясна искрица живот.
— Болдуин? — прошепна той.
— Обади ми се в Ню Йорк — обясни Холкрофт, — настояваше да се откажа и да не се замесвам в това. Каза още, че разполага с информация, до която никой друг няма достъп. Един час по-късно бе убит.
— Казал е истината! Болдуин е казал истината. — Устните на агента затрепериха, от ъгълчето на устата му потече струйка кръв. — Така и не му повярвахме, че има информация, за която би могъл да ни предложи сделка. Бяхме сигурни, че лъже…
— За какво да лъже?
Агентът от MI5 с усилие премести погледа си от Ноъл към Хелдън.
— Няма време. — Отново погледна Холкрофт. — Но ти си чист… Иначе не би казал това, което току-що каза. Вярвам и на двама ви. Свържи се с Пейтън-Джоунс… колкото може по-скоро. Кажи му отново да се върне към папката на Болдуин. Код Волфсшанце. Волфсшанце е.
Главата му клюмна напред. Той беше мъртъв.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Летяха по магистралата към Париж. Късното слънце обливаше местността с оранжеви и студеножълти лъчи. През зимата то навсякъде беше едно и също, сякаш бе някаква постоянна величина. Холкрофт му беше благодарен за това.
„Код Волфсшанце. Волфсшанце е.“
Питър Болдуин е знаел за Женева. Направил е опит да го каже на MI5, но от Британското разузнаване не му бяха повярвали.
„Не му вярвахме, че има информация, за която би могъл да ни предложи сделка.“
А какво е искал да им предложи той? И срещу какво? Кой беше Питър Болдуин?
Кой е бил Питър Болдуин?
Кой беше Фон Тиболт… Тенисън?
Ако Фон Тиболт не е Тинаму, какъв е той тогава? Защо убиха неговия човек? Защо онези двамата се опитаха да отвлекат сестра му? И да убият и теб?
Защо?
Поне на един от въпросите имаше отговор: Джон Тенисън не беше Тинаму. Той можеше да е замесен във всичко друго, дори в нещо, което представлява заплаха за Женева, но не беше убиец. Но тогава кой беше той? Как се бе забъркал с убийци? Защо го преследваха, а заради него и сестра му?
Тези въпроси пречеха на Ноъл да мисли за последните няколко часа, което беше добре, защото иначе нервите му нямаше да издържат. Трима мъже бяха убити — единият от неговата ръка. Убийствата бяха станали в една странична уличка на отдалечено френско селце по време на празнично веселие. Истинско безумие.
— Какво мислиш, че може да означава „Волфсшанце“? — попита Хелдън.
— Аз знам съвсем точно.
Тя се обърна изненадана към него.
Той й разказа всичко, което знаеше за оцелелите от Волфсшанце. Сега нямаше смисъл да крие от нея фактите. Когато свърши, тя не отговори нищо. Той се питаше дали не е стигнал твърде далеч. Не я ли въвличаше в конфликт, в който тя не искаше да участва? Само преди няколко дни го бе заплашила, че ако не следва инструкциите или се представя за някой друг, тя ще напусне Париж и той никога повече няма да я види. Дали и сега не мислеше да постъпи така? Дали заплахата от Волфсшанце нямаше да направи бремето на отговорността и страха непоносимо?
— Страх ли те е? — попита той.
— Въпросът ти е глупав.
— Знаеш какво искам да кажа, нали?
— Знам. — Тя облегна глава назад на седалката. — Питаш ме дали ще избягам.
