го притегли към себе си или ще го отблъсне.
Оказа се неподготвен за онова, което се случи. Устните й, меки и влажни, се разтвориха и поеха неговите. Тя обгърна с длани лицето му. Пръстите й нежно галеха страните, клепачите и слепоочията му. С жадните движения на устните си тя страстно го канеше в себе си. Той я бе прегърнал силно, гърдите й бяха притиснати към него, а краката й се вплитаха в неговите и го възбуждаха.
После стана нещо странно. Тя се разтрепери и впи пръсти зад врата му, сякаш се бе изплашила, че той може да й се изплъзне. Ноъл чу от гърлото й да се изтръгват ридания и усети как конвулсии разтърсват цялото й тяло. Прегърна я през кръста, внимателно отдели лицето си от нейното и я накара да го погледне.
Тя плачеше. Взря се в него за миг и той видя толкова много болка в очите й, че се почувства неканен свидетел на лична драма.
— Какво има? Какво ти е?
— Накарай страха да си отиде — помоли го тя шепнешком, разкопча блузата си и откри гърдите си. — Не искам да бъда сама. Моля те, накарай го да си отиде.
Той я притегли към себе си и притисна нежно главата й към гърдите си. Косата й беше мека и прекрасна. Като всичко у нея.
— Ти не си сама, Хелдън. И аз не съм сам.
Лежаха прегърнати под завивките, тя бе отпуснала глава върху гърдите му. Той повдигаше кичури коса и ги пускаше да падат върху лицето й.
— Нищо не виждам, като правиш така — каза тя през смях.
— Приличаш на овчарско куче.
— Ти ли си овчарят?
— Да, имам си и гега.
— Ужасен си. Ето с тази уста говориш мръсотии. — Тя протегна ръката си и забарабани с показалец по устните му. Той захапа лекичко пръста й и започна да ръмжи.
— Няма да ме уплашиш — прошепна тя, надвеси лицето си над неговото и близна езика му закачливо. — Ти си страхлив лъв. Ревеш, но не хапеш.
Той взе ръката й.
— Страхливият лъв? От „Магьосникът от Оз“ ли?
— Да — отвърна тя. — Много обичах „Магьосникът от Оз“. Гледала съм го десетки пъти в Рио. Тогава започнах да уча английски. Толкова исках да се казвам Дороти. Дори нарекох малкото си куче Тото.
— Трудно ми е да си те представя като малка.
— Е, първо съм била малка. А после съм разцъфнала в цялото си великолепие… — тя млъкна и се засмя. Беше се надвесила над него. Той инстинктивно посегна към лявото й зърно. Тя простена, сложи ръката си върху неговата и отново легна на гърдите му. — Както и да е. Била съм малка. Дори понякога бях много щастлива.
— Кога?
— Когато бях сама. Майка ми държеше да имам самостоятелна стая, по възможност крайна, винаги когато отсядахме в хотел. Тъй като бях най-малка, тя се грижеше брат ми и сестра ми да не ме притесняват с късното си прибиране.
— Сигурно си се чувствала доста самотна…
— О, не! Никога. Представях си как си говоря с моите приятели, седнали по столовете или леглото ми. Бъбрехме с часове и си споделяхме всякакви тайни.
— Ами в училище? Нямаше ли истински приятели там?
Хелдън замълча за малко.
— Да, имах няколко. Като си помисля за миналото, всъщност не мога да виня другите. Бяхме деца и правехме това, което родителите ни казваха. Разбира се, ако поне единият от тях е оцелял.
— И те какво им казваха?
— Че съм дъщеря на Фон Тиболт. Малкото момиченце със смешното име. А майка ми беше… да, майка ми. Те просто мислеха, че децата им трябва да избягват семейство, което носи клеймото на позора.
Тя може би е била белязана с позорно клеймо, помисли си Ноъл, но не майка й е била причината за това. Морис Граф и „Одесса“ имаха сериозен мотив да заклеймят семейството. Милиони долари на любимия Райх бяха присвоени от предатели като Фон Тиболт, за да послужат за едно грандиозно извинение.
— Нещата станаха по-поносими, когато порасна, нали?
— О, да, разбира се. Човек се приспособява, съзрява и започва да разбира някои отношения, които не е проумявал като дете.
— Сигурно си имала повече приятели?
— Не, но се сближих повече с тези, които имах. Не бях кой знае колко общителна. Свикнала бях да съм сама. Добре разбирах защо не ме канят на партита и обеди или поне не в така наречените почтени семейства. С годините социалните контакти на майка ми се ограничиха, за разлика от търговските й интереси. Тя действаше като хищник и хората от германската общност страняха от нас. От друга страна, коренното население се държеше враждебно с германците в онези години.
— Защо? Войната отдавна е била свършила.
— Но те продължаваха да създават неприятности и беди. Незаконни пари, военнопрестъпници, еврейски отмъстители… и това продължаваше години наред.
— Ти си толкова красива, че ми е трудно да си представя… че си била сама.
Хелдън се надигна и усмихната го погледна. Прибра с ръка косата си назад и я хвана на тила си.
— Тогава имах много строга, ледена външност, скъпи. Косата ми беше права и вдигната на кок, носех големи очила и широки рокли. Дори нямаше да се загледаш по мен… Какво, не ми ли вярваш?
— Не се замислих за това.
— А за какво?
— Току-що ми каза „скъпи“.
Тя задържа погледа си върху него.
— Като че ли точно така казах, нали? Спонтанно го изрекох. Имаш ли нещо против?
Вместо отговор той я прегърна.
Тя се облегна в шезлонга и отпи от чашата с бренди. Бе по комбинезон, а не с ефирен халат, Ноъл седеше на пода до нея, по шорти и с разкопчана риза вместо хавлия. Държаха ръцете си и гледаха отблясъците от светлините на лодките във водата.
Той извърна глава към нея и я погледна.
— По-добре ли си?
— Да, много по-добре, скъпи. Ти си толкова нежен. Не съм срещала много мъже като тебе.
— Надявам се, че ще щадиш силите ми.
— Не, нямах предвид това. За твое сведение, сред приятелите на хер Оберст съм известна като Fraulein Eiszapfen.
— Какво означава това?
— Ледена висулка. „Мадмоазел Ледена висулка“. А в издателството са убедени, че съм лесбийка.
— Изпрати ги при мен.
— Не, не бих рискувала.
— Ще им кажа, че си травестит, който налага партньора си с камшици и велосипедни вериги. Ще се разбягат само като те видят.
— Добра идея. — Тя го целуна. — Ти си топъл, нежен и имаш приятно чувство за хумор. Много ми харесваш, Ноъл Холкрофт, и това никак не е добре.
— Защо?
— Защото ще се сбогуваме, а аз ще си мисля за теб.
Ноъл задържа ръката й, която галеше лицето му — думите й го изплашиха.
— Та ние току-що си казахме „здравей“, защо ще се сбогуваме?
— Ти трябва да вършиш разни неща. Аз също.
— И пред двама ни стои Цюрих.
