— Не. В графата местожителство бе записан миньорски град в Уелс, но те не живееха там. Още преди години се преместили, но никой не знаеше нищо повече за тях.
Това, до което Хелдън бе стигнала, потвърждаваше предположението на Ноъл, че Антъни Бомънт е агент на „Одесса“. Сега най-важното беше да държат него и съмишлениците му колкото се може по-далеч от плана. Не биваше да допускат намесата им в Женева. Може би беше грешка, че с Хелдън не се свързаха с Пейнт-Джоунс, за да го оставят той да се занимае с Бомънт. Но те обмислиха всички евентуални последици от подобен развой на събитията, една от които бе опасността Британското разузнаване отново да се върне към материалите на Питър Болдуин и кода Волфсшанце.
— Това, което ми каза, потвърждава опасенията ми. Да се върнем отново на брат ти. Мисля, че знам какво се е случило в Рио. Искаш ли да поговорим за него сега?
Очите на Хелдън се отвориха широко.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— В Рио брат ти е научил нещо, нали? Научил е за Граф и за „Одесса“. Ето защо са го преследвали и са го принудили да избяга оттам. Нито майка ти, нито търговските сделки на брат ти са действителната причина за преселването ви. Граф и „Одесса“ са причината.
Хелдън бе затаила дъх и сега бавно си пое въздух.
— Никога не съм чувала подобно нещо, повярвай ми.
— Тогава какво е станало? Кажи ми, Хелдън.
Погледът й го увещаваше да не настоява.
— Моля те, Ноъл. Аз наистина съм ти много задължена, но не искай от мен да ти се отблагодаря по този начин. Случилото се с Йохан в Рио няма никаква връзка с теб. Нито пък с Женева.
— Не можеш да бъдеш сигурна. Аз самият не мога. Знам само, че трябва да ми разкажеш, за да съм подготвен. Толкова много неизвестни стоят пред мен. Той хвана ръката й. — Изслушай ме. Днес следобед нахълтах в стаята на един слепец. Ударих вратата с рамо и тя се отвори с трясък. Беше ужасно. Той беше стар и, разбира се, не ме видя. Не можа да види страха в собствените ми очи. Ръцете му се разтрепериха и той започна да шепне някаква молитва на френски… За миг ми се прииска да отида при него, да хвана ръцете му и да му кажа, че знам как се чувства. Разбираш ли, той не видя колко съм изплашен. Страх ме е, Хелдън. Не съм свикнал да разбивам вратите на хората, да стрелям и да стрелят по мен. Не мога да се откажа сега, но съм изплашен до смърт. Затова трябва да ми помогнеш.
— Знаеш, че искам.
— Тогава ми кажи какво е станало в Рио. Какво се е случило там с брат ти?
— Това просто няма значение.
— Всичко има значение. — Ноъл се изправи и отиде до стола, където бе захвърлил сакото си. Той посочи на Хелдън прореза. — Погледни. Днес на площада някой се опита да ме прободе с нож. Не зная дали ти се е случвало, но на мен ми е за първи път и не знаех как да реагирам. Първо изпитах смразяващ ужас, после почувствах неудържима ярост. Преди пет дни мъжът, пред чиито очи съм израсъл и който цял живот съм наричал свой баща, бе убит в Ню Йорк. Вървял по тротоара, когато една „неуправляема“ кола връхлетяла върху него и го премазала в стената на близката сграда. Смъртта му беше предупреждение, отправено към мен! Така че не ми говори за престъпленията на „Рахе“, „Одесса“ или мъжете от Волфсшанце, защото вече ми е ясно как действат тези откачени копелета. Аз искам да се сложи край на това. То може да се постигне само с парите от Цюрих, защото без тях просто никой не би ни изслушал. Парите са материалният фактор, който ни е необходим, за да бъде чут гласът на истината. Мнението на хора, разполагащи със седемстотин и осемдесет милиона долара, няма да бъде пренебрегнато току-така. На такива хора просто им се чува думата. — Холкрофт пусна сакото си на земята. — Ще стигнем до Цюрих, само ако изпълним поставените от Женева условия. Това зависи от нас, наследниците на Фон Тиболт, Кеслер и Клаузен. Никой друг няма да ни помогне, всичко трябва да измислим сами. Сега ще ми кажеш ли какво се случи в Рио?
Хелдън погледна към скъсаното сако, после отново към Ноъл.
— Йохан уби някого.
— Кого?
— Не зная, наистина не зная. Но беше някаква важна личност.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Холкрофт я наблюдаваше внимателно. Опитваше се да разбере дали тя не скрива нещо от него. Като че ли му разказваше всичко, което знаеше, макар то да не бе много.
— Една вечер, около месец и половина преди да напуснем Бразилия — започна Хелдън, — се прибрах след лекции. Тогава живеехме извън града. Някаква тъмна лимузина беше спряла пред къщи и аз паркирах зад нея. Бях тръгнала към верандата, когато чух отвътре викове и шум от борба. Бях много изненадана, още повече, че не можех да разпозная гласа на човека, който крещеше: „Престъпник! Убиец! Значи си бил ти!“ и други подобни. Изтичах вътре и заварих Йохан и някакъв мъж в антрето. Той ме видя и му кресна да мълчи. Онзи понечи да го удари, но брат ми е много силен, хвана го за ръцете и го изблъска навън. Мъжът се развика, че и други знаели и искали да видят Йохан на бесилото заради убийството и че ако той не си получи заслуженото, самите те щели да го убият. Беше паднал на стълбите и крещеше оттам, после стана и се затича към лимузината си. Йохан се спусна след него. Наведе се и му каза нещо в прозорчето, онзи се изплю в лицето му и потегли.
— Ти попита ли брат си какво става?
— Разбира се, но Йохан каза само, че човекът не бил с всичкия си. Загубил голяма сума в някаква сделка и напълно се побъркал.
— Ти не му повярва, нали?
— Може би щях, но точно тогава той започна да ходи на някакви тайни срещи. Понякога се прибираше много късно или не се връщаше дни наред, а поведението му стана доста странно. След няколко седмици взехме самолет за Ресиф, след което сменихме името си и напуснахме страната. Сигурно беше убил някой много богат и влиятелен човек, който е имал силни приятели.
— Разбра ли някога кой е бил мъжът, когото си заварила у вас онази вечер?
— Не. Спомних си, че съм го виждала някъде, но не можех да се сетя къде. Йохан не искаше да ми каже и дори ми забрани отново да повдигам въпроса. Имало неща, които не бивало да ми се казват.
— Ти примири ли се?
— Да. Опитай се да разбереш. Ние бяхме деца на нацист и знаехме какво означава това — често най- добре беше да не се задават въпроси.
— Но е трябвало да знаеш какво става.
— Не ме разбирай погрешно — непрестанно ни обучаваха и ние се ориентирахме много добре в обстановката. Успяхме да се отървем от евреите, които се опитваха да изтръгнат информация от нас. Свикнахме да различаваме войник на „Одесса“ или маниак от „Рахе“, научихме десетки номера, с помощта на които им се изплъзвахме.
Ноъл трудно възприемаше чутото.
— Нещо като всекидневната подготовка за участието в училищния празник. Доста абсурдно звучи.
— Преди три седмици би могъл да мислиш така — каза тя и хвана ръката му, — но днес вече не. Не и след това, което се случи преди няколко часа.
— Какво искаш да кажеш?
— В колата ти казах — съжалявам, че ти липсва подготовка.
— А аз ти отговорих, че я получавам в движение.
— Да, но е недостатъчна. Йохан ми заръча да те науча на каквото мога. Искам внимателно да ме слушаш, Ноъл. Опитай се да запомниш всичко, което ще ти кажа.
— Слушам те — Холкрофт усети загрижеността в погледа й. Ръката й го стискаше здраво. Думите, с които започна, бяха:
— Отиваш в Берлин. Искам да се върнеш оттам.
От време на време на Ноъл му идваше да се усмихне или още по-лошо — да се изсмее на глас, но мрачната й сериозност го възпираше. Спомни си, че този следобед бяха загинали трима мъже. Той и Хелдън спокойно можеха да са сред тях. Затова се съсредоточи и се опита да запомни всичко.
