Безсмислено бе да го наблюдава повече. Холкрофт се обърна напред на седалката и се опита да обмисли по-нататъшните си действия.
Преследвачът ти не би желал да се срещне лице в лице с теб… Ако усетиш, че той се стреми към пряк конфликт…
Но искаше ли Ноъл да разбере това? Беше ли готов за сблъсъка? Не беше сигурен. Той не бе от онези, които умишлено поставят на изпитание смелостта си. Но някой бе насочил колата си право към Ричард Холкрофт и го бе смазал в стената на улица в Ню Йорк.
Страхът го правеше предпазлив, но гневът му вдъхваше смелост. Вече знаеше отговора съвсем точно. Той искаше да хване мъжа с черното яке. И щеше да го хване на всяка цена.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Плати на шофьора и слезе от таксито, без да бърза, за да може човекът с мотопеда, който бе спрял на известно разстояние от тях, да го види.
Ноъл тръгна бавно по тротоара и влезе в локала. Застана на стълбите, които водеха надолу към ресторанта и го огледа. Залата започваше от по-ниско ниво и таванът й бе висок. Вътре имаше доста хора, които видя сред облак от цигарен дим; още от стълбите се усещаше силната миризма на ароматизирана бира. От тонколоните звучеше баварска Biermusik. В централната част бяха подредени в редица дървени маси. Мебелите бяха тежки и солидни.
Той видя сепаретата в дъното на залата от двете й страни, за които Кеслер му бе споменал. Около всяка маса висеше червена завеса на квадратчета. От сепаретата чудесно се виждаха входът и стълбите към залата, но ако посетителите желаеха, можеха да се изолират в някое от тях, като спуснат завесата.
Холкрофт слезе по стълбите и се обърна към едрия мъж, който седеше зад дървена преграда от едната страна.
— Извинете, говорите ли английски?
Човекът вдигна поглед от книгата с резервациите.
— Мислите ли, сър, че в Берлин има служител в ресторант, който да не говори английски?
Ноъл се усмихна.
— Чудесно. Търся управителя.
— Той е пред вас. Какво обичате? Маса ли желаете да запазите?
— Не, тя е запазена. На името на господин Кеслер.
По погледа му пролича, че името му е познато.
— О, да. Той се обади преди петнайсетина минути. Но резервацията е за девет часа. А сега е едва…
— Зная — прекъсна го Ноъл. — Подранил съм. Искам да ви помоля за една услуга — той посочи куфарчето. — Нося го на професор Кеслер. Съдържа исторически документи, предоставени му от американския университет, в който преподавам. Имам една среща преди това и се чудех дали не мога да го оставя тук.
— Няма никакъв проблем — отвърна управителят и се пресегна да поеме куфарчето.
— Нали разбирате, те са невероятно ценни, макар стойността им да е чисто научна.
— Ще ги заключа в офиса си.
— Много ви благодаря.
— Bitte schon. Името ви, сър?
— Холкрофт.
— Благодаря, хер Холкрофт. Масата ви ще бъде готова за девет часа. — Управителят кимна, обърна се и отнесе куфарчето към една затворена врата под стълбите.
Ноъл остана за миг на мястото си, за да обмисли следващия си ход. Никой не бе влязъл след него. Значи мъжът с якето го чакаше отвън. Време бе да заложи капана и да го примами в него.
Погледна нагоре към входа, внезапно осъзна какво бе направил и едва не му призля. Току-що бе извършил най-голямата глупост на света! Беше довел преследвача си на мястото на срещата с Ерих Кеслер. Отгоре на всичко бе оставил и истинското си име на управителя.
Кеслер и Холкрофт. Холкрофт и Кеслер. Тези имена бяха вече свързани. Ноъл сам бе разкрил третия, досега неизвестен участник в плана! И то по такъв недвусмислен начин, все едно че бе пуснал обява във вестник.
Вече не стоеше въпросът дали е способен да устрои клопката. Той нямаше друг изход. Преследвачът трябваше да бъде спрян.
Той отвори рязко вратата и тръгна по тротоара. Осветлението по Курфюрстендам щрасе бе запалено. Студеният въздух го пронизваше, а над него грееше луната в своя ореол. Отмина мотопеда, спрял до бордюра и продължи към ъгъла. Около три пресечки по-надолу се открояваха очертанията на огромната църква „Кайзер Вилхелм“. Прожекторите в основата й осветяваха полуразрушената от бомбардировките улица, която берлинчани бяха оставили в този вид, за да им напомня за Хитлеровия Райх. Църквата щеше да му служи за ориентир.
Той продължи напред по тротоара, покрай дърветата; вървеше по-бавно от другите минувачи и често се спираше и разглеждаше витрините на магазините. От време на време поглеждаше часовника си като човек, който трябва да стигне на уречено място в точно определен час.
Застана на бордюра под една улична лампа пред църквата „Кайзер Вилхелм“. Хвърли изкосо поглед вляво и видя как мъжът с черното яке се обърна към улицата.
Беше там — това бе важното.
Ноъл закрачи отново, този път по-енергично. На кръстовището погледна табелката: „Шьонбергщрасе“. Търговска улица с магазини от двете страни, много по-оживена от „Курфюрстендам“, но минувачите по нея сякаш не бяха така забързани.
Той изчака няколко коли и пресече. Зави надясно и тръгна покрай бордюра, като непрекъснато блъскаше някого и притеснено се извиняваше. След първата пресечка забави ход. Отново започна да се заглежда по витрините, както бе правил на „Курфюрстендам“ и често-често си поглеждаше часовника.
На два пъти забеляза преследвача си.
След още две пресечки Ноъл видя на около петдесетина метра тясна уличка. Тя минаваше между „Шьонбергщрасе“ и успоредната на нея улица на седемдесет метра по-нататък. Беше неосветена, входовете от двете й страни тънеха в мрак. Заради тъмнината и голямото разстояние между пресечките пешеходците я избягваха във вечерните часове.
Но за осъществяване на неговия план му беше необходима точно тя. Точно в този капан от бетон, тухли и мрак Ноъл щеше да улови преследвача си.
Той пресече уличката и продължи забързано нататък, а в ушите му звучаха думите на Хелдън.
„Аматьорът действа непредсказуемо не защото е по-хитър или опитен, а защото е неопитен… Променяй решенията си бързо и неочаквано, сякаш наистина си объркан…“
На ъгъла Ноъл спря внезапно под една улична лампа. Огледа се на всички страни, сякаш се колебаеше накъде да тръгне; знаеше, че трябва незабавно да вземе решение. Хвърли поглед назад към уличката и се втурна нататък, като едва не събори няколко минувачи — един обхванат от паника човек.
Спря да бяга едва когато светлините от двете перпендикулярни улици бяха еднакво отдалечени от него и гъстият мрак стана надеждно прикритие. Свърна към широката желязна врата на някакъв склад и долепи гърба си до студения метал и твърдата тухлена стена. Мушна ръка в джоба на сакото и стисна дръжката на пистолета. Беше без заглушител, но и не му беше нужен. Нямаше абсолютно никакво намерение да стреля по мъжа, а само да го сплаши, и то в краен случай.
Не се наложи да чака дълго. Чу тихите стъпки да се приближават към него с голяма бързина и си помисли, че преследвачът му също беше научил урока за каучуковите подметки.
Мъжът го отмина, но малко по-надолу, сякаш усетил засадата, забави ход и се взря в мрака. Ноъл изскочи от укритието си с ръка на спусъка.
— Точно теб чаках. Не мърдай — стресна се от собствения си глас. — Имам пистолет. Не държа да го използвам, но само ако мръднеш, ще ме принудиш.
— Преди два дни във Франция не се колеба толкова — отвърна мъжът със силен акцент, напълно
