— Още не. Бих предпочел да започна разказа си — трябва да ви кажа толкова много неща, а и вие ще ме отрупате с въпроси.
— Слушам ви най-внимателно. Съвсем забравих — ето куфарчето ви.
Професорът се протегна и го сложи на масата.
Холкрофт отключи куфарчето, без да го отваря.
— Тук има документи, с които сигурно ще искате да се запознаете. Те не са пълни, но ще послужат като потвърждение на думите ми.
— Потвърждение? Толкова невероятно ли звучи това, което имате да ми кажете?
— Струва ми се, да — отвърна Ноъл и му домъчня за учения. Спокойният му академичен свят след минути щеше да рухне. — Онова, което ще научите, ще промени живота ви, както стана с мен, но това е неизбежно. Поне за мен е така, защото не мога да си внуша, че не съществува и да го изоставя. Причината е донякъде користна. Ще получа голяма сума пари, каквато е предвидена и за вас. Но тук става въпрос за неща, които са по-важни от моите и вашите интереси. Ако не бях абсолютно убеден в това, досега да съм зарязал всичко. Но аз няма да го направя. Ще изпълня онова, което ми е възложено, защото съм сигурен, че е в името на справедлива кауза. Освен това защото хора, които ненавиждам, се опитаха да ме спрат, убиха мой близък човек и се опитаха да убият друг. — Изведнъж Холкрофт млъкна — бе стигнал твърде далеч. Страхът и гневът отново го бяха обзели, той бе загубил контрол над себе си и бе казал повече от необходимото. — Извинявайте. Не биваше да споменавам някои от фактите. Нямах намерение да ви плаша.
Кеслер сложи ръката си върху тази на Ноъл.
— Не се тревожете. Вие сте преуморен и изтощен, приятелю. Явно сте преживели ужасни неща.
Холкрофт изпи няколко глътки уиски. Надяваше се, че то ще уталожи болките в слабините и врата му.
— Така е, няма смисъл да ви лъжа. Но не исках да започвам по този начин. Не беше кой знае колко умно.
Кеслер отдръпна ръката си.
— Познавам ви от по-малко от пет минути и не мисля, че трябва да определяте поведението си като умно или глупаво. Очевидно вие сте почтен и интелигентен човек, подложен на сериозно изпитание. Защо просто не започнете разказа си от самото начало, без да мислите за въздействието му върху мен.
— О’кей — Холкрофт обгърна с ръце чашата с уиски. — Първо трябва да ви попитам дали някога сте чували имената Тиболт и… Клаузен.
Кеслер за миг се вторачи в Ноъл и отвърна:
— Да. Чувал съм ги много отдавна, като дете. Те бяха приятели на баща ми. Бил съм около десетгодишен. Към края на войната идваха у нас често. Спомням си добре Клаузен, или поне мисля, че го помня. Беше висок мъж с магнетично привличане.
— Разкажете ми за него.
— Не си спомням много.
— Моля ви, каквото и да е.
— Не зная дали ще мога да ви обясня. Клаузен привличаше върху себе си вниманието на хората във всяка компания, при това без никакво усилие. Всички го слушаха внимателно, а не си спомням да е повишавал тон. Оставил е у мен впечатление на добър и загрижен, но едновременно с това много волеви човек. Веднъж си помислих, въпреки че тогава бях толкова малък, че сигурно е изпитал много болка през живота си.
Един измъчен от страдание човек го бе призовал.
— Защо?
— Не зная. Просто така ми се струваше. Ако можехте да видите очите му, щяхте да разберете какво имам предвид. Независимо от това дали събеседникът му беше млад или стар, важна особа или обикновен човек, той му даряваше цялото си внимание. Това ме е впечатлило, защото подобно поведение не се срещаше често в онези дни. Клаузен се е запечатал по-ясно в съзнанието ми, отколкото собственият ми баща или Фон Тиболт. Защо се интересувате от него?
— Аз съм негов син.
Кеслер зяпна от изумление.
— Вие? — прошепна той. — Синът на Клаузен?
Ноъл кимна.
— Клаузен е истинският ми баща, макар че аз никога не съм го виждал…
— Значи майка ви се казва… — Кеслер се запъна.
— Алтийн Клаузен. Чували ли сте нещо за нея?
— Да, но не в присъствието на съпруга й и без да се споменава истинското й име. За нея винаги се говореше с недомлъвки. Жената, която напуснала високопоставения си съпруг и избягала в Америка с техния… Това сте били вие! Вие сте били детето, което тя му е отнела, отвеждайки го със себе си.
— Което е спасила от него, би казала майка ми.
— Тя жива ли е още?
— Да, жива и здрава е.
— Невероятно — Кеслер поклати глава. — След толкова години да се срещна със сина на човека, който така силно ме е впечатлил. Той беше наистина изключителна личност.
— Те всички са били изключителни!
— Кои?
— Тримата: Клаузен, Фон Тиболт и Кеслер. Кажете ми знаете ли как е загинал баща ви?
— Самоубил се е. Много хора са прибегнали към самоубийство, когато са разбрали, че Райхът рухва. За повечето от тях така е било най-лесно.
— За някои това е бил единственият изход.
— Имате предвид Нюрнберг ли?
— Не, Женева. Искали са Женева да оцелее.
— Не ви разбирам.
— Ще разберете — Холкрофт отвори куфарчето си, извади страниците, пристегнати с кламер, и ги подаде на Кеслер. — Сметката в една женевска банка, предназначена за постигането на определена цел, ще бъде деблокирана само със съгласието и участието на трима души…
Ноъл разказа за крупната кражба отпреди тридесет години. Не премълча нито един от фактите, както бе направил с Гретхен.
— …пари, които дошли от окупираните територии, от разграбване на музеи и продажба на произведения на изкуството. Ведомостите на Вермахта били фалшифицирани, милиони били откраднати от Военно министерство и от… не мога да си спомня точно името, пише го в документите… индустриалния комплекс. Парите били прехвърляни в банка в Швейцария с помощта на човек на име Манфреди.
— Манфреди ли? Името ми е познато.
— Това не ме изненадва — каза Холкрофт. — Въпреки че не вярвам да е бил споменаван много често. Кога сте го чули?
— Не зная. Предполагам, след войната.
— От майка си ли?
— Не мисля. Тя умря през юли четиридесет и пета. Бе прекарала по-голямата част от живота си в болница. От някой друг… не зная.
— Къде живяхте след смъртта на родителите си?
— С брат ми отидохме при брата на майка ми. За щастие той беше възрастен и нямаше нищо общо с нацистите, така че не го преследваха след войната. Но моля ви, продължете.
Ноъл изреди поставените от директорите на банката изисквания към компетентността на тримата участници в плана, според които Гретхен Бомънт бе неподходяща. Разказа на Кеслер за забулената в тайна имиграция на Фон Тиболтови в Рио; онова, което знаеше за раждането на Хелдън и убийството на майка им, за бягството на тримата от Бразилия.
— От пет години живеят в Англия под името Тенисън. Йохан фон Тиболт сега се казва Джон Тенисън. Репортер е на „Гардиън“. Съпругът на Гретхен се казва Бомънт. Преди няколко месеца Хелдън се е
