преместила в Париж. Не съм се срещал с брат им, но се сприятелих с Хелдън. Тя е забележителна жена.
— Тя ли е човекът, с когото сте говорили снощи?
— Да — отвърна Холкрофт. — Трябва да ви разкажа за нея, за това, което е преживяла и преживява в момента. Тя и още хиляди като нея са част от същата история.
— Като че ли се досещам за какво става дума — каза Кеслер. — Die Verwunschten Kinder.
— Моля?
— Die Verwunschten Kinder. „Verwunshung“ на немски означава проклятие или прокълнат.
— Децата на прокълнатите — досети се Ноъл. — Хелдън използва същата фраза.
— Те сами са се нарекли така. Хиляди млади хора, вече не толкова млади, напуснали страната, измъчени от непосилното бреме на вината заради нацистка Германия. Те се отрекли от всичко немско, променили самоличността си, начина си на живот. Подобно нещо се случи и с много млади американци, които заминаха за Канада и Швеция в знак на протест срещу американската политика във Виетнам. Преселниците образуват общности в страната, където отиват, но не могат да се откъснат от корена си, остават германци или американци. Имигрират на групи, уповават се един на друг и черпят сила от същото това минало, от което са се отрекли. Чувството за вина е доста болезнено и с него се живее трудно. Разбирате ли ме?
— Не съвсем — призна Холкрофт. — Може би защото мисленето ми е различно. Не бих поел чужда вина.
Кеслер погледна Ноъл в очите.
— Мисля, че грешите. Казахте, че няма да изоставите плана въпреки всички ужасни неща, които са ви се случили.
Холкрофт се замисли върху думите на професора.
— Донякъде имате право. Но обстоятелствата са много по-различни. Аз не съм принуден да напусна страната си. Трябва да извърша нещо, за което съм предопределен. Поне така ми се струва.
— Значи не сте от прокълнатите — каза Кеслер, — а от избраните, така ли?
— Да, мисля, че в известен смисъл съм привилегирован.
Ученият кимна.
— Привилегированите също имат определено име. Може би сте го чували. Sonnenkinder.
— Sonnenkinder? — Ноъл сбърчи вежди. — Сякаш ми е познато от някоя дисциплина, в която не съм се представил особено блестящо. Като че ли антропология.
— По-скоро философия — помогна му Кеслер. — Това е философска концепция, развита от Томас Дж. Пери през двадесетте години на миналия век в Англия. Преди него швейцарецът Бахофен е работил върху нея, а в Мюнхен неговите ученици продължават делото му. Според тази теория Sonnenkinder или Децата на слънцето съществуват от векове редом с обикновените хора. Те са най-блестящите сред нас, създават епохите и управляват историята… Те са привилегированите.
Холкрофт кимна.
— Да, спомних си. Накрая тяхната привилегированост става причина за падението им. Някакви кръвосмесителни връзки, доколкото си спомням.
— Това е само теория — каза Кеслер. — Отново се отклонихме. С вас е приятно да се разговаря. Споменахте за опасностите, които грозят дъщерята на Фон Тиболт.
— И другите като нея. Не става дума за опасности, а за безумието, в което се е превърнал животът им. Те трябва непрекъснато да бягат и да се крият. Сякаш са престъпници.
— Често се превръщат в мишена за фанатици — съгласи се Ерих.
— Каквито са членовете на „Одесса“ и „Рахе“?
— Да. Такива организации не могат да действат в Германия — тук има силна реакция срещу тях. Затова те се насочват към страни, където са избягали разочаровани германци, като например Verwunschkinder. Целта им е да просъществуват като организация и да увеличават влиянието си, докато настъпи часът на завръщането им в Германия.
— Да се върнат ли?
Кеслер вдигна ръка.
— Да се молим това да не се случи, но такива са намеренията им. Някога „Рахе“ искаха правителството в Бон да стане дясната ръка на Коминтерна, но дори и Москва ги отхвърли. Сега те са просто терористи. „Одесса“ пък винаги са искали да възродят нацизма. Германия ги презира.
— Но те продължават преследването на деца на нацисти — каза Ноъл, — които, както Хелдън се изрази, са „прокълнати заради това, което са и това, което не са“.
— Много точно го е казала.
— Трябва да се сложи край на това. С част от парите в Женева могат да се нанесат непоправими поражения върху „Одесса“ и „Рахе“.
— Съгласен съм с вас.
— Радвам се да го чуя — отвърна Холкрофт. — Да се върнем отново на въпроса за Женева.
— Разбира се.
Ноъл му разкри целите на плана и изискванията към наследниците. Време беше да му разкаже онова, което му се бе случило.
Той започна с убийството в самолета, ужасяващите събития в Ню Йорк, претърсения апартамент, писмото от хората на Волфсшанце, позвъняването на Питър Болдуин и последвалите жестоки убийства. Разказа за полета си до Рио и мъжа с прошарените вежди — Антъни Бомънт, агент на „Одесса“, за подправените документи в имиграционния отдел в Рио и странната си среща с Морис Граф. Специално наблегна на посещението на агентите от MI5 в хотела му в Лондон и на изненадващия факт, че британското разузнаване счита Йохан фон Тиболт за убиеца Тинаму.
— Тинаму? — възкликна изумено Кеслер; лицето му пламна. За първи път бе прекъснал разказа на Ноъл.
— Да. Знаете ли нещо за него?
— Чел съм по вестниците.
— Много хора го смятат за извършител на десетки убийства.
— И британското разузнаване подозира Йохан фон Тиболт?
— Да — отвърна Ноъл. — Но мисля, че вече са разбрали грешката си. Вчера следобед се случи нещо, което опроверга хипотезата им. Ще разберете след малко.
— Продължете, моля ви.
Ноъл спомена, че се е отбил една вечер в дома на Гретхен и там е видял снимката на Антъни Бомънт. Разказа за срещата си с Хелдън и хер Оберст, за смъртта на Ричард Холкрофт, спомена накратко разговорите си с нюйоркския детектив Майлс и майка си.
Описа пътуването до Барбизон и сипаничавия в зеления фиат, който ги бе преследвал.
После стигна до лудостта в Монтрьо, където се опита да хване преследвача им в капан, от който самият той едва се измъкна жив.
— Преди малко ви казах, че британското разузнаване неоснователно подозира Тенисън — продължи Ноъл.
— Тенисън? А да, това е другото име на Фон Тиболт.
— Точно така. В MI5 бяха убедени, че Тинаму е дирижирал всичко, което се случи в Монтрьо, но някой уби човека със сипаничавото лице. А те знаеха, че той работи за Фон Тиболт. И Хелдън го потвърди.
— А пък Тинаму — намеси се Кеслер, — не би убил човек от своите.
— Естествено.
— Значи агентът ще каже на шефовете си…
— Невъзможно е — прекъсна го Ноъл. — Застреляха го в момента, когато се опитваше да спаси живота на Хелдън. Труповете ще бъдат идентифицирани и англичаните ще сглобят информацията.
— Дали ще открият, че техният агент е бил убит там?
— Няма начин да не го разберат. Имаше много полицаи. Ще открият трупа му.
— Следата няма ли да ги доведе до вас?
— Възможно е. Аз се сбих с него на площада, някой може да ме е запомнил. Но както каза и Хелдън, ние
