не сме преследвали никого, нас ни преследваха. Откъде накъде ще знаем защо събитията са се развили така.
— Не сте напълно убеден.
— Непосредствено преди смъртта на агента, му споменах името „Болдуин“, за да науча нещо повече. Той реагира така, сякаш се готвех да го застрелям в упор. Помоли ни с Хелдън да се свържем с друг агент на име Пейтън-Джоунс и да му кажем какво се е случило. Той трябваше да разкрие нападателите и убиеца на човека на Фон Тиболт. Най-важното, което трябваше да предадем, бе, че според него всичко имало връзка с Питър Болдуин.
— Болдуин ли? Нали казахте, че той е от MI6.
— Да, но преди време отишъл при MI5 и им предложил информация за оцелелите от Волфсшанце.
— Волфсшанце? — Кеслер тихо повтори името. — Това е писмото, написано преди повече от тридесет години, което Манфреди ви е дал в Женева.
— Точно така. Агентът заръча Пейтън-Джоунс отново да се насочи към направените от Болдуин разкрития, към „код Волфсшанце“. Това бяха думите му.
— Болдуин спомена ли ви за Волфсшанце, когато ви се обади в Ню Йорк? — попита Кеслер.
— Не. Каза само да стоя настрана от Женева и че имало неща, които били известни само на него. После отиде да отвори вратата и не се върна.
В погледа на Кеслер се появи някаква студенина.
— Значи Болдуин е знаел за Женева и за връзката на Волфсшанце с плана.
— Можем само да гадаем колко се знае. Възможно е това да са само слухове или да се знае съвсем малко.
— Но то е достатъчно, за да не отидете при MI5. Твърде скъпо ще ви струва преимуществото, което ще спечелите, разкривайки им, че Бомънт е член на „Одесса“. Британското разузнаване ще разпита подробно и вас, и Хелдън фон Тиболт. Хиляди методи имат за изкопчване на информация. Те са експерти в това отношение. По един или друг начин могат да се доберат до името Болдуин и да прегледат отново папката му. Не бива да поемате този риск.
— Аз стигнах до същото заключение — каза Холкрофт разпалено.
— Може би има и друг начин да се освободите от Бомънт?
— Как?
— Тук, в Германия, срещу „Одесса“ има силна реакция. Само да се прошепне една думичка на когото трябва и Бомънт ще бъде отстранен. Няма да е нужно да се свързвате с британското разузнаване и да рискувате името на Болдуин да привлече вниманието.
— Възможно ли е да се уреди това?
— Разбира се. Ако Бомънт действително е агент на „Одесса“, едно кратко писъмце от страна на правителството в Бон до Външно министерство ще свърши работа. Познавам доста хора, които биха могли да го напишат.
Холкрофт въздъхна с облекчение. Още една пречка бе преодоляна.
— Радвам се, че се запознахме… и че попаднах точно на вас.
— Не правете прибързани изводи. Вие искате да ви отговоря дали ще участвам в плана. Честно казано, аз…
— Още не искам да ми отговаряте категорично — прекъсна го Ноъл. — Вие сте откровен с мен и аз също ще бъда откровен с вас. Още не съм ви разказал какво се случи тази вечер.
— Тази вечер ли? — Кеслер бе започнал да губи търпение. Нещо го безпокоеше.
— Да. През последните два часа всъщност.
— Какво се случи… тази вечер?
Ноъл се наведе към него.
— Известно ни е, че съществуват „Рахе“ и „Одесса“. Не можем да кажем със сигурност точно колко знаят за Женева, но е ясно какво биха направили, ако научат достатъчно. Знаем и за хората на Волфсшанце. Които и да са те и колкото и да приличат на маниаците от другите две организации, по някакъв необясним за мен начин са на наша страна и искат планът да успее. Но има още някой, който е по-силен от останалите. Тази вечер разбрах това.
— Какво искате да кажете? — Гласът на Кеслер не трепна.
— Пред хотела някакъв човек започна да ме следи. Взех такси и преминах през целия град на път за тук, а той през цялото време ме следваше с мотопеда си.
— Значи мъж с мотопед?
— Да. Като последния глупак го доведох право тук. Разбрах, че съм направил страшна глупост и че трябва да го спра. Успях, макар да не исках да стане точно по този начин. Мъжът не беше нито от „Рахе“, нито от „Одесса“. Мразеше ги и двете и нарече членовете им касапи и палячовци…
— Значи ги е нарекъл… — Кеслер не довърши изречението си. След малко продължи, опитвайки се да изглежда спокоен: — Разкажете ми точно какво се случи и точно какви бяха думите му.
— Имате ли някакви предположения какъв може да е той?
— Не… съвсем не. Просто случаят ме заинтригува. Слушам ви.
На Холкрофт не му беше трудно да си припомни преследването, капана, разменените думи с непознатия, случайния изстрел накрая. Когато свърши, Кеслер няколко пъти го помоли да повтори думите на мъжа с черното яке.
— Кой е той? — Холкрофт знаеше, че Кеслер ще може да си обясни нещата по-добре от него. — Кои са те?
— Има няколко възможности — отвърна ученият, — но едно е сигурно — те са нацисти. Или по-точно — неонацисти. Може би са фракция от последователите на партията, които са се обявили против „Одесса“. Има такива случаи.
— Но как са разбрали за Женева?
— От окупираните страни, от средствата на Вермахта, от Финанцминистериум са били откраднати стотици милиони и са били прехвърлени в Швейцария. Такива крупни манипулации не могат да останат в пълна тайна.
Ноъл не знаеше точно какво, но нещо в думите на Кеслер му прозвуча странно.
— Но каква полза имат те, след като не могат да вземат парите? Остава им единствено да насочат към тях вниманието на международните съдебни институции. Но какво печелят от това?
— Вие не можете да разберете логиката на истинския нацист. Никой от вас не може. За него има значение не само какво печели той от нещо. Еднакво важно е никой друг да не спечели. Това може да се определи като неговата деструктивна същност.
Откъм залата до тях внезапно долетя обезпокоителен шум, после се чуха удари и женски писък. Разпищяха се и други жени.
Някой рязко дръпна завесата, отделяща сепарето. Пространството се запълни от фигурата на мъж, който залитна към масата. Очите му бяха широко отворени, а от устата и врата му течеше кръв. Лицето му бе изкривено от болка, а тялото му се гърчеше в конвулсии. С двете си ръце той се облегна на масата на Холкрофт и Кеслер и задъхано изрече:
— Wolfsschanze! Soldaten von Wolfsschanze!57
Изви главата си нагоре, от гърлото му се изтръгна последно дрезгаво дихание и той се строполи безжизнен върху масата. Мъжът с черното кожено яке бе мъртъв.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
В следващите минути се възцари хаос, който напълно обърка Ноъл. Ужасените писъци всяха паника в заведението. Окървавеният мъж се свлече от масата върху пода.
— Руди! Руди!
— Хер Кеслер, елате с мен!
— Бързо! — извика Ерих.
— Моля!
— Последвайте ме, приятелю. Не трябва да ви заварят тук.
