Франция той не се поколебал да стреля…
Докато Кеслер разказваше, Тенисън го прекъсваше, караше го да повтаря някои думи или фрази и стриктно записваше всичко. Това продължи четиридесет минути.
— Не мога повече — каза накрая Кеслер. — Нямам какво повече да ти кажа.
— Не, чакай. Орлите — не се предаваше Тенисън. — Повтори точно това, което Холкрофт ти каза за тях.
— Орлите ли?… „Няма да спрете орлите. Не и този път.“ Може би е имал предвид Луфтвафе? Или пък Вермахта?
— Едва ли — Тенисън бе съсредоточил вниманието си върху листовете пред себе си. Изведнъж той сложи пръст върху една дума. — Открих го. „Вашата Волфсшанце“. Вашата… Искал е да каже нашата, а не тяхната.
— Какви ги говориш? — недоумяваше Кеслер. — Волфсшанце сме ние. Хората от Волфсшанце всъщност са Sonnenkinder!
Тенисън не обърна внимание на забележката му.
— Фон Щауфенберг, Олбрих, Фон Фалкенхаузен и Хьопнер. Ромел ги нарекъл „истинските орли на Германия“. Това са хората, подготвили покушението срещу Фюрера. Всички били застреляни, а на Ромел било наредено да се самоубие. За тези орли е говорел той. Тяхната Волфсшанце, а не нашата.
— И какво ще рече това? За Бога, Йохан, изтощен съм до крайност. Не мога повече!
Тенисън бе изписал десетина страници и сега ги прелистваше, подчертаваше някои думи и ограждаше фрази.
— Може би това, което каза, е достатъчно — отвърна той. — Ето тук… в тези редове. Нарича ги „касапи и палячовци“, а после заявява: „Няма да спрете орлите…“ Холкрофт му отговаря, че сметката ще бъде блокирана с години, че има определени условия… „Парите ще бъдат замразени, отново заровени в земята.“ Мъжът повтаря „заровени в земята“ и казва, че точно това е лошото; добавя, че тогава няма да има дори „овъглена земя“. „Овъглена земя. Няма да има дори овъглена земя…“
Русият мъж се изправи напрегнато на стола. Облегна се назад, силната концентрация бе стегнала изсечените му черти в непроницаема маска, студените му очи бяха вперени в изписаните листа.
— Невъзможно… след всички тези години. Операция „Барбароса“. Овъглената земя на Барбароса! О, Боже, това са нахрихтендинстите. Последователите на Нахрихтендинст!
— Какво искаш да кажеш? — попита Кеслер. — „Барбароса“ е кодовото название на първото нахлуване в чужда територия на север. Това е една блестяща победа на Хитлер.
— Само той я нарича така. Прусаците я смятат за истинска катастрофа. Пирова победа, обляна в кръв. Войниците не били подготвени, почти цели дивизии били избити… „Завладяхме територията — казвали генералите. — Наша е пустата, овъглена земя на Барбароса.“ Тогава възникнала Нахрихтендинст59.
— Какво е това?
— Разузнавателна организация. Членовете й били внимателно подбрани сред юнкерите и по този начин тя станала корпус на военните аристократи. По-късно някои предположиха, че е основана от Гелен с цел разпалване на враждата между руснаците и Запада, но това не беше така. Нахрихтендинст е била съставена от онези, които ненавиждали Хитлер, презирали Шутцщафел60 и го наричали „есесовски боклук“, мразели командирите от Луфтвафе, които според тях били „касапи и палячовци“. Те се издигнали над военните и партийни интереси. За тях значение имала само Германия. Тяхната Германия.
— Изразявай се по-ясно, Йохан! — извика Кеслер.
— Нахрихтендинст все още съществува. Те стоят на пътя ни. Искат да попречат на Женева. Няма да се спрат пред нищо, докато не унищожат още в зародиш Четвъртия райх.
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Ноъл стоеше на моста и гледаше как светлините на Париж блещукат като малки свещици. Обади се на Хелдън в „Галимар“ и тя се съгласи да се срещнат на „Пон Ньоф“ след работа. Опита се да я убеди да отидат с кола до хотела в Аржантьой, но тя му отказа.
— Ти обеща да ми дадеш дни и седмици, ако пожелая — припомни й той.
— Обещах ги и на двамата, скъпи мой, и ще ги имаме. Но не в Аржантьой. Ще ти обясня, когато се видим.
Беше едва пет и четвърт, а над Париж вече се спускаше зимната нощ. Хладният вятър откъм реката го пронизваше и той вдигна яката на износеното си палто, за да се предпази от него. Погледна часовника си — стрелките не бяха помръднали. Не биха и могли, бяха минали едва десет секунди.
Почувства се като младеж, чакащ за среща момичето, с което се е запознал на танцова забава в лунна лятна нощ. Усмихна се при тази мисъл. Нито нощта бе лятна, нито имаше луна. Той стоеше на един мост в Париж, изложен на студения вятър, облечен в чуждо палто с пистолет в джоба.
Ето че тя се появи на моста. Бе облечена с черния шлифер, русата й коса бе прибрана под тъмночервен шал. Вървеше с отмерена крачка, нито много бързо, нито бавно — една самотна жена, която се прибира вкъщи след работа. Ала красивите й черти правеха впечатление дори от разстояние и я отличаваха сред хилядите парижанки, които се прибираха по домовете си надвечер.
Видя го. Той тръгна към нея, но тя вдигна ръка, за да го спре. Ноъл не обърна внимание на жеста й и продължи напред, разтворил ръце, за да я прегърне. Притисна се в обятията му и той усети как го успокоява топлината й. Тя отстъпи назад и се опита да го погледне сериозно.
— Никога не тичай по мост. Привлича вниманието. Обикновено хората вървят бавно и гледат водата, не тичат.
— Липсваше ми. Друго не ме интересува.
— Трябва да свикваш. Какво стана в Берлин?
Той я прегърна и двамата тръгнаха към кея „Сен Бернар“.
— Имам да ти казвам много неща. Някои са добри, други не толкова. Но ако, научавайки нова информация, се приближаваме към целта, мисля че сме направили две гигантски крачки към нея. Брат ти обаждал ли се е?
— Да. Днес следобед. Един час след като ти звънна. Променил е плановете си — утре ще бъде в Париж.
— Това е най-хубавата новина, която можеше да ми съобщиш. Или поне така ми се струва. Утре ще ти кажа със сигурност. — Те слязоха от моста и завиха наляво покрай реката. — Липсвах ли ти?
— Ти си луд, Ноъл. Разделихме се вчера следобед: аз едва имах време да се прибера вкъщи, да се изкъпя, да се понаспя — така бях зажадняла за сън, и да отида на работа.
— Вкъщи? В твоя апартамент ли?
— Не, аз… — Тя спря, усмихна се и го погледна. — Много добре напредвате за новобранец, Ноъл Холкрофт. Въпросите трябва да се задават небрежно, сякаш без особено любопитство.
— Но това ме интересува.
— Обеща да не ми задаваш този въпрос.
— Не е съвсем така. Попитах те дали си омъжена и дали живееш с някого. На първия въпрос получих отрицателен, а на втория уклончив отговор. Но никога не съм ти обещавал, че няма да се опитвам да открия къде живееш.
— То се подразбираше, скъпи. Ще ти кажа някой ден и ще разбереш колко си бил глупав.
— Кажи ми още сега. Аз съм влюбен и искам да знам къде живее жената, която обичам.
Усмивката за миг изчезна, после отново се появи върху устните й и тя го погледна.
— Ти си като малко момче, което е научило нова дума и непрекъснато я повтаря. Не ме познаваш достатъчно, за да си сигурен, че ме обичаш…
— А, забравих, че си падаш по жени.
— Някои от тях са най-добрите ми приятели.
— Но не би се омъжила за някоя от тях.
— Не искам да се омъжвам за никого.
