— Чудесно. Това донякъде опростява нещата. Хайде да живеем заедно през следващите десет години. И двете страни ще могат да се ползват от правото си на избор във всеки момент.
— Звучи чудесно.
Спряха на едно кръстовище. Той се обърна към Хелдън и сложи ръце на раменете й.
— Аз наистина го мисля.
— Вярвам ти — каза тя, но очите й бяха изплашени.
Погледът й го разтревожи и той я попита усмихнато:
— Обичаш ли ме поне малко?
Тя остана сериозна.
— Мисля, че те обичам много повече. За момента ти си усложнение, което не съм очаквала. А аз никак не съм сигурна, че ще мога да се справя с него.
— Толкова по-добре — той се засмя и я хвана за ръка, за да пресекат улицата. — Радвам се, че не си заредена с отговори на всички въпроси.
— Да не би да си мислел, че съм?
— Не, но мислех, че ти мислиш така.
— Не го мисля.
— Зная.
Тази вечер половината от масите в ресторанта бяха заети. Хелдън обясни, че желае масата им да е в дъното и да не се вижда от входа. Собственикът кимна. Той очевидно недоумяваше защо тази belle femme61 е придружена от господин в такова облекло. В погледа му се четеше тъжният коментар: „Нещата не вървят много добре за парижките момичета тези дни. И нощи“.
— Той не ме хареса — отбеляза Холкрофт.
— Не се отчайвай. Мнението му за теб се подобри, когато поръча скъпо уиски. Не видя ли как веднага се усмихна?
— Тогава гледаше сакото ми, което не съм извадил от чувала с дрипите, за разлика от палтото.
Хелдън се засмя.
— Вярно е, че палтото не е от колекция за висша мода, но то има своето предназначение. Облича ли го в Берлин?
— Да. С него бях, когато си взех проститутка. Ревнуваш ли?
— Не и от жена, която приема предложение от мъж в такива дрехи.
— Тя бе олицетворение на красотата.
— Имал си късмет. Сигурно от „Одесса“ са ти я изпратили, за да те зарази с някоя болест. Искам да се прегледаш, преди да се видим отново.
Ноъл хвана ръката й. Когато заговори, гласът му бе напълно сериозен.
— „Одесса“ и „Рахе“ не са истинските ни врагове. Това е едно от нещата, които научих в Берлин. Не е сигурно дали те въобще знаят за Женева.
Хелдън го гледаше смаяна.
— Ами Бомънт тогава? Нали каза, че той е агент на „Одесса“, който те е проследил до Рио?
— Да, така е, но не Женева е била причината. Той е свързан с Граф. Разбрал е по някакъв начин, че търся Йохан фон Тиболт и затова ме е проследил. Утре, след като говоря с брат ти, нещата ще са ми по- ясни. Така или иначе след няколко дни Бомънт ще бъде извън играта. Кеслер ще се погрижи за това. Той обеща да се обади на някого от правителството в Бон.
— Толкова ли е просто?
— Няма да е много трудно. И най-слабото съмнение, че някой има връзка с „Одесса“ ще предизвика разпити и проучвания. Особено ако това стигне до военните — те веднага ще приберат Бомънт.
— След като не са „Одесса“ и „Рахе“, кой е тогава?
— Сега ще разбереш. Трябваше да хвърля мушамата и кепето.
— О? — Нелогичният преход обърка Хелдън.
Той й разказа какво се бе случило преди това, премълчавайки някои моменти от схватката в уличката. После й предаде разговора с Кеслер и когато стигна до убийството на непознатия, се поколеба дали да не го пропусне. Но тъй като бездруго щеше да разкаже за него на брат й на следващия ден, реши, че няма защо да крие от Хелдън. Когато свърши, тя потръпна от ужас, ръцете й бяха стиснати в юмруци.
— Ужасно. Кеслер досети ли се кой е мъжът?
— Не съвсем. Няколко пъти му повторих думите му, но това не му помогна кой знае колко. Предположи, че е от неонацистка група. Според него това са онези последователи на партията, които са против „Одесса“.
— Как са разбрали за сметката в Женева?
— Попитах Кеслер. Той каза, че манипулации, чрез които толкова много пари са прехвърлени от Германия зад граница, не биха могли да останат в пълна тайна, както си мислим ние. Все някой е научил за това.
— Но планът ще се провали, ако не бъде запазен в тайна.
— Значи става дума за различни степени на секретност. Кое наричаме тайна? Каква е разликата между поверителната и строго секретната информация? Може би шепа хора са разбрали за Женева и искат да ни попречат да получим сумата и я разпределим според замисления план. Те искат да вземат парите и затова са заинтересовани никой друг да не разбере за Женева.
— Но ако те са научили толкова много, би трябвало да знаят, че не могат да ги получат.
— Не е задължително.
— Тогава някой трябва да им каже!
— Обясних го на мъжа в уличката, но не мисля, че го убедих. Така или иначе това не би имало значение сега.
— Не разбираш ли? Някой трябва да се свърже с тези хора, които и да са те, и да им обясни, че няма да спечелят нищо, като спират теб, брат ми и Ерих Кеслер.
Холкрофт отпи една глътка.
— Не мисля, че трябва да го правим. Кеслер каза нещо, което още тогава ми се стори странно и продължава да ме занимава. Според него ние — може би под „ние“ имаше предвид всички, които не сме се сблъсквали с проблема — не можем да разберем мисленето на истинския нацист. За него от значение е не само той да спечели, но и другите да не спечелят. Кеслер определи същността му като дълбоко деструктивна.
Лицето на Хелдън отново помръкна.
— Значи и да им се обясни, те ще продължат да ви преследват. Ще се опитат да убият и тримата, защото без вас планът е невъзможно да се осъществи.
— Или поне изпълнението му ще се отложи с едно поколение. Но за тях това е достатъчно. Парите ще останат в трезора още тридесет години.
Хелдън допря пръсти до устните си.
— Чакай малко. Има нещо гнило. Те се опитаха да те убият. Точно теб. От самото начало се опитват.
Холкрофт поклати глава.
— Не, не можем да бъдем сигурни…
— Как да не можем? — прекъсна го Хелдън. — Господи, нима ти трябват още доказателства? Видях разкъсаното ти сако. А стрихнинът в самолета, изстрелите в Рио? Какво повече искаш?
— Искам да знам кой стои зад тези неща. Разговорът с брат ти ще ми помогне да разбера.
— Какво може да ти каже Йохан?
— Кого е убил в Рио. — Хелдън понечи да възрази, но той хвана ръката й. — Чакай да ти обясня. Мисля, че ние или по-точно аз съм в центъра на две битки, които нямат нищо общо с Женева. Ето тук сбърках — свързвах всичко с плана, а това е съвсем друго.
— Опитах се да ти обясня — каза Хелдън.
— Много време ми трябваше, за да го разбера. Но никой преди това не бе стрелял по мен, не се бе
