веднага слезе от колата.
— Добър ден, господин Тенисън — поздрави мъжът гърлено с шотландски акцент.
— Отдавна ли чакаш? — попита Тенисън, но личеше, че отговорът не го интересува.
— Не много — отвърна шофьорът, поемайки куфарчето и пътната чанта на Тенисън. — Предполагам, че колата ще ти трябва.
— Да. Ще те оставя по пътя някъде, където ще можеш да си хванеш такси.
— Аз мога и оттук да го хвана.
— Не, искам да поговорим. — Тенисън седна зад волана, уелсецът отвори задната врата и сложи багажа на седалката. След няколко минути вече бяха излезли от портала на аерогарата.
— Как мина пътуването? — попита мъжът.
— Програмата ми беше доста напрегната.
— Прочетох статията ти за Бахрейн. Много е забавна.
— Самият Бахрейн е такъв. Единствените икономисти на архипелага са индийските търговци.
— Но ти се държа мило с шейховете.
— И те бяха любезни с мен. Какви са новините от Средиземно море? Брат ти обажда ли се често от кораба на Бомънт?
— Да, свърза се с нас по радиотелефона ни недалеч от Кап Камара. Всичко върви по план. На кея се говори, че капитанът заедно с една жена от Сен Тропе са били видени да излизат с лодка в морето. Разразила се буря и вече четиридесет и осем часа никой не е виждал нито двойката, нито лодката. Брат ми ще докладва за инцидента утре. Той ще поеме командването, нали?
— Разбира се. Значи всичко е наред. Смъртта на Бомънт ще бъде обяснена съвсем просто — нещастен случай при лошо време. Никой няма да заподозре нищо.
— Не искаш ли да ми кажеш какво се случи всъщност?
— Излишно е да те обременявам с подробности. С две думи Бомънт надцени възможностите си. Допусна да го забележат там, където не трябваше. Някои хора подозират, че нашият капитан има връзка с „Одесса“.
По лицето на другия се изписа гняв.
— Това е опасно. Проклет глупак.
— Трябва да ти кажа нещо — каза Тенисън. — Часът скоро ще дойде.
Уелсецът попита със страхопочитание:
— Значи това ще се случи?
— Да. След около две седмици.
— Не мога да повярвам!
— Защо? — попита Тенисън. — Всичко върви според предвидения план. Разпратете телеграфни съобщения навсякъде.
— Навсякъде… — повтори мъжът.
— Кодът е „Волфсшанце“.
— Волфсшанце?… Боже мой, най-после!
— Да, часът настъпи. Трябва да се изготви окончателният вариант на списъка на областните водачи — разбира се, в един екземпляр. Сложи в херметическа кутия микрофилмите на цялата картотека за всяка страна, град и връзките с политически организации. Донеси ми лично кутията със списъка след една седмица, другата сряда. Чакай ме на улицата пред апартамента ми на Кенсингтън роуд в осем вечерта.
— Следващата сряда. Осем часа. Да нося кутията.
— И списъка с имената.
— Добре. — Мъжът допря кокалчето на показалеца до зъбите си. — Часът дойде — прошепна той.
— Има една малка пречка, но ще я преодолеем.
— Аз мога ли да помогна? Готов съм на всичко.
— Зная, Иън. Ти си един от най-добрите. Следващата седмица ще поговорим за това.
— Можеш да разчиташ на мен.
— Естествено. — Наближаваха отбивката от магистралата и Тенисън намали. — Бих те закарал до Лондон, но съм към Маргейт. Налага се спешно да отида там.
— Не се притеснявай за мен. Господи, сигурно имаш да обмислиш толкова много неща! — Иън гледаше лицето на Тенисън. Изсечените му волеви черти говореха за неимоверна сила и увереност. — Аз съм тук сега и имам привилегията да присъствам на началото. На възраждането на Райха. Готов съм да жертвам всичко за него.
Тенисън се усмихна.
— Благодаря ти — отвърна той.
— Остави ме където и да е. Ще взема такси… Не знаех, че имаме хора в Маргейт.
— Имаме хора навсякъде — отвърна Тенисън и спря ягуара.
Той се носеше по познатата му магистрала към Портсий. Щеше да пристигне при Гретхен преди осем часа, макар че тя го очакваше в девет. Така щеше да има достатъчно време да се увери, че при нея няма гости или някой приятелски настроен съсед, който се е отбил да й прави компания на чашка.
Тенисън се усмихна. Макар и прехвърлила четиридесет и петата година, Гретхен все още привличаше мъжете така, както пламъкът събира нощните пеперуди. Излъчваната топлина обгаря крилете им и пробужда в тях неудържимо желание, но това, че не могат да достигнат до самия пламък, ги спасява. Защото Гретхен изпълняваше сексуалните си обещания само когато й бе наредено. Това нейно оръжие, както и всяко друго, трябваше да се използва разумно.
Неприятна му беше мисълта за онова, което отиваше да направи, но нямаше друг избор. Всички следи, които водеха към Женева, трябваше да бъдат заличени, а сестра му, както и Антъни Бомънт, бе следа към Женева. Гретхен знаеше твърде много и враговете на Волфсшанце щяха да я пречупят.
Имаше неща, които нахрихтендинстите не знаеха — например програмата с точните дати, списъците с лидерите и системата, по която те трябваше да разпределят милионите. Гретхен беше запозната с програмата и със системата, а в нея бяха споменати имената на получателите на парите по целия свят. Сестра му беше в състояние да възстанови списъците. Това щеше да й коства живота.
Както и уелсецът трябваше да направи саможертвата, която с такава готовност предлагаше. След срещата в сряда той щеше да бъде премахнат, защото никой друг, освен Ерих Кеслер и Вилхелм фон Тиболт, не биваше да вижда списъците с хиляди имена на хора от различни страни, които бяха истинските наследници на Волфсшанце, чистата раса, Децата на слънцето.
Портсий — двадесет и четири километра.
Русият мъж натисна педала на газта и ягуарът се стрелна напред.
— Ето че най-после си тук — каза Гретхен Бомънт, седнала на мекото кожено кресло до Тенисън. Едната й ръка галеше лицето му, пръстите й се плъзгаха възбуждащо по устните му — от малка беше свикнала да го милва така. — Толкова си красив. Не е имало и няма да има друг мъж като теб.
Тя се наведе към него. Разкопчаната блуза разкриваше гърдите й, очакващи ласките му. Тя притисна устни към неговите и издаде онова гърлено стенание, което го влудяваше.
Той щеше да се поддаде на изкушението по-късно — за последен път. Хвана я за раменете и леко я отблъсна от себе си.
— Вече сме съвсем близо до целта — започна Йохан. — Трябва да чуя всичко, което се е случило, докато умът ми е бистър. Разполагаме с много време. Ще си тръгна в шест сутринта, за да хвана самолета за Париж. Има ли нещо, което си пропуснала да ми кажеш за американеца? Сигурна ли си, че не е свързал спомена за жената от отсрещния апартамент в Ню Йорк с теб?
— Напълно съм сигурна. За нея той знае, че е страстна пушачка, а аз не пуша и наблегнах на това вечерта, когато беше тук. Нарочно споменах и че седмици наред не съм излизала от Портсий. Ако се бе усъмнил, щях да му го докажа. Освен това изглеждах съвсем жива.
— Значи той си тръгна, без да подозира, че сексапилната и развратна съпруга има нещо общо с мъртвата жена от Ню Йорк.
— Разбира се. Само че не си тръгна — каза Гретхен през смях, — а избяга. Смутен и изплашен, напълно убеден, че аз съм неуравновесена и неподходяща — както се бяхме разбрали, за да го насочим към теб. —
