— Точно това е човекът!
— Замълчете, Ноъл. Моля ви, просто тръгнете с мен.
— Къде?…
— Куфарчето ви! Документите!
Холкрофт грабна листата и ги напъха в куфарчето. Той последва сляпо двамата си водачи, без да знае къде отива. Остави се да го преведат през събралите се около масата хора. Най-важното сега беше да се махне от убития.
Кеслер се промъкваше през тълпата и го дърпаше подире си. Пред тях вървеше управителят и разбутваше хората, за да проправи път до заключената врата вляво от стълбите. Той извади ключа от джоба си, отвори и бутна другите двама вътре. Затвори вратата и се обърна към Кеслер:
— Не знам какво да ви кажа, господа! Ужасна пиянска история.
— Така е, Руди. И ние ти благодарим — отвърна Кеслер.
— Naturlich.58 Човек с вашето положение не трябва да бъде замесен.
— Много сте мил. Оттук можем ли да излезем навън?
— Да, през личния ми вход. Ето го.
Озоваха се на една уличка.
— Оттук — посочи Кеслер. — Колата ми е отпред.
Завиха вляво и излязоха на „Курфюрстендам“. Зад тях при входа на локала се бе струпала развълнувана тълпа. Ноъл видя как един полицай се затича в тази посока.
— Бързо — каза Кеслер.
Колата беше мерцедес стар модел. Щом се качиха, Кеслер припряно потегли и те се понесоха на запад.
— Мъжът… с коженото яке… точно той ме преследваше — каза едва чуто Холкрофт.
— Така си и помислих — отвърна Кеслер. — Значи все пак ви е открил.
— Боже мой — извика Ноъл. — Какво направих?
— Вие не сте убили този човек, ако това имате предвид.
Холкрофт се втренчи в Кеслер.
— Моля?
— Не сте го убили вие.
— Но пистолетът гръмна и го простреля.
— Сигурно, но не го е убил куршумът.
— А кое тогава?
— Значи не сте видели гърлото му. То беше прерязано.
— Така беше убит Болдуин в Ню Йорк!
— Волфсшанце в Берлин — изрече Кеслер. — Смъртта му е била пресметната до последната секунда. Някой го е довел до сепарето ни, на няколко стъпки от нашата маса и е използвал оживлението в заведението, за да извърши екзекуцията.
— Господи! Който и да го е убил… — Ноъл не можа да довърши изречението си, сякаш внезапно обзелият го страх го стисна за гърлото.
— Който и да го е убил — продължи мисълта му Кеслер, — вече знае, че аз съм третият участник в плана. Нямам друг избор, освен да отговоря на въпроса ви с „да“.
— Съжалявам — каза Холкрофт. — Искаше ми се сам да направите избора си.
— Зная и ви благодаря за това. Ще поставя само едно условие.
— Какво е то?
— Участието на брат ми Ханс, който е в Мюнхен.
Ноъл си припомни, че според Манфреди в това отношение нямаше ограничение. Единственото изискване бе всяко от трите семейства да има само един глас.
— Ако той желае, нищо няма да му попречи.
— Да, той ще иска. Ние сме много близки, ще го харесате — той е чудесен доктор.
— Бих казал, че и двамата сте такива.
— Но той лекува, а аз само обяснявам… освен това не знам накъде отиваме. Бих ви поканил у дома, но не мога в момента.
— Достатъчно беди ви навлякох. Но вие трябва да се върнете възможно най-бързо.
— Защо?
— Ако имаме късмет и никой не съобщи името ви на полицаите, това не би имало значение. Но ако някой от сервитьорите или посетителите си спомни, че ви е видял, можете да кажете, че сте излизали от заведението, когато е станала суматохата.
Кеслер поклати глава.
— Аз съм толкова далеч от тези неща… Въобще не би ми хрумнало да постъпя така.
— Преди три седмици и аз не бих се сетил. Оставете ме на някоя таксиметрова стоянка. Ще отида до хотела, за да взема багажа си.
— Глупости. Аз ще ви закарам.
— Повече не бива да ни виждат заедно. Това може да ни навлече неприятности.
— Ще трябва да се вслушам в съветите ви. А кога ще се видим?
— Ще ви се обадя от Париж. След един-два дни ще се срещна с Фон Тиболт. После тримата ще заминем за Женева. Имаме на разположение малко време.
— Заради детектива от Ню Йорк ли?
— Не само. Ще ви обясня, когато се срещнем отново. Виждам едно такси на ъгъла.
— Сега какво ще правите? По това време едва ли има полети…
— Ще чакам на летището, ако трябва. Не ми се стои сам в хотелската стая. — Колата спря и Холкрофт посегна да отвори вратата.
— Благодаря, Ерих. Съжалявам.
— Няма защо, приятелю. Обадете ми се.
Русият мъж седеше неподвижно зад бюрото в библиотеката на Кеслер. Очите му святкаха яростно, гласът му беше напрегнат.
— Повтори всичко отново. Дума по дума. Нищо не пропускай.
— Какъв е смисълът? — попита Кеслер от другия край на стаята. — Десет пъти ти го разказах. Припомних си го много добре.
— Още десет пъти ще го повториш! — изкрещя Йохан фон Тиболт. — Тридесет пъти, четиридесет пъти! Кой е той? От кого е изпратен?
— Не знаем — отвърна ученият. — Няма как да го разберем.
— Напротив, има! Не проумяваш ли, че отговорът се крие в това, което онзи е казал на Холкрофт? Сигурен съм. Чувал съм същите думи и преди. Там е ключът!
— За Бога, човекът беше в ръцете ти — каза Кеслер с твърд глас. — Щом ти не си могъл да научиш нещо от самия него, защо мислиш, че ще разберем повече от това, което Холкрофт ми каза? Трябвало е да го пречупиш.
— Нищо не му влияеше. Беше се упоил.
— И затова му преряза гърлото с жица и го хвърли на американеца. Постъпката ти е като на истински маниак!
— Не е вярно — възрази Тенисън. — Просто действах последователно. Холкрофт трябва да бъде убеден, че Волфсшанце са навсякъде, насъскват, заплашват, пазят… Да се върнем отново на разговора им. Според Холкрофт мъжът не се е страхувал да умре. Как го казал той? „Аз съм подготвен. Ние всички сме готови. Ние ще те спрем. Ще спрем Женева. Ако ме убиеш, друг ще дойде на мястото ми. Убий и него, ще дойде трети.“ Думи на фанатик, а според американеца не е бил такъв. Аз също видях, че не е. Не беше агент на „Одесса“, нито революционер от „Рахе“. Той е част от нещо друго, както казва Холкрофт.
— В задънена улица сме.
— Не съвсем. Един мой човек в Париж се занимава с идентифицирането на труповете, намерени в
