Следваше кратка справка за академичната кариера на Кеслер, изброяваха се степените и отличията, с които бе удостоен. Броят им бе наистина впечатляващ. Професорът се занимаваше с наука, а хората на науката често са скептици. Как ли щеше да реагира Кеслер, когато без предварителна уговорка му се обади непознат американец, за да поиска среща с него по повод, който отказва да обсъжда по телефона?
Вече наближаваше шест и половина — скоро щеше да узнае отговора. Време бе да се преоблече. Стана и извади от куфара си мушамата и кепето с козирката.
— Да тръгваме — каза Ноъл.
Проститутката стоеше до телефонната кабина, докато Холкрофт набираше номера. Искаше тя да е наблизо, в случай че вдигне телефона някой, който не знае английски.
Линията беше заета. До ушите му стигаха отсечено произнесени немски думи, откъслечни разговори на преминаващи покрай тях двойки или шумни възгласи на групи мъже, тръгнали да търсят удоволствие.
Мислеше си, че ако майка му не беше Алтийн, а някоя друга жена, сега той можеше да бъде един от тези хора. В този момент нямаше да стои в тази телефонна кабина, а щеше да се намира в друга част на Берлин, в Бремерхавен или Мюнхен. Ноъл Клаузен, германец.
Какъв би бил животът му? Изпита странно чувство — ужасяващо… и напълно завладяващо. Сякаш се бе промъкнал назад във времето и бе видял, че пътят има и друго разклонение, забулено в мъгла. Някога той не бе тръгнал по него, а сега отново стоеше на същия кръстопът и се чудеше къде ли би го отвела неосъществената възможност?
Ами Хелдън? Щеше ли да я срещне, ако животът му бе протекъл по друг начин? Но сега Хелдън я имаше и той искаше да се върне при нея възможно най-скоро; искаше отново да я види, да я прегърне и да й каже, че… всичко ще се оправи. Искаше да я гледа как се смее и да живее в такъв свят, в който не е нужно да носиш пистолет със заглушител, за да оцелееш. И в който „Рахе“ и „Одесса“ не са заплаха за нормалния живот.
От другата страна се чу мъжки глас, спокоен и плътен.
— Господин Кеслер? Доктор Кеслер?
— За съжаление не бих могъл да излекувам никаква болест, сър — отговори приятният глас на английски, — званието ми често се разбира погрешно. Все пак с какво мога да ви бъда полезен?
— Казвам се Холкрофт. Ноъл Холкрофт, от Ню Йорк, архитект съм по професия.
— Холкрофт? Имам много приятели в Щатите и, разбира се, поддържам кореспонденция с американски учени, но мисля, че не съм чувал името ви.
— Да, сигурно не сте. Ние никога не сме се запознавали. Дошъл съм в Берлин да се срещна с вас. Трябва да обсъдим един поверителен въпрос, засягащ и двама ни.
— Поверителен?
— Да кажем… отнасящ се до семейството ви.
— Ханс? Да не би нещо да се е случило с Ханс?
— Не…
— Семейството ми няма други членове, господин Холкрофт.
— Става дума за събития отпреди години. Страхувам се, че не мога да ви обясня по-подробно по телефона. Моля ви, повярвайте ми, случаят е спешен. Възможно ли ви е да се срещнем довечера?
— Тази вечер? — Кеслер замълча. — Днес ли пристигнахте в Берлин?
— Късно следобед.
— И искате още тази вечер да се срещнем… Въпросът явно не търпи отлагане. Довечера трябва да отида в университета, имам работа в кабинета си за малко повече от час. Девет часа удобно ли ви е?
— Да, съвсем — Ноъл въздъхна с облекчение. — Ще се видим където пожелаете.
— Бих ви поканил у дома, но имам гости. На Курфюрстендам щрасе има един локал. Обикновено има много посетители, но някои сепарета в дъното остават свободни, а и управителят ме познава.
— Отлично.
Кеслер му продиктува името и адреса.
— Ще попитате за масата, резервирана на мое име.
— Добре. Много ви благодаря.
— Моля ви. Само трябва да ви предупредя — винаги казвам на управителя, че храната е великолепна. Това не е съвсем вярно, но той е много приятен и се държи подчертано любезно с хората от академичния свят. Ще се видим в девет часа.
— Ще бъда точен. Благодаря ви още веднъж — Холкрофт остави слушалката; увереността в силите му се бе възвърнала. Надяваше се истинският образ на Ерих Кеслер да съвпадне с представата, която вече си бе създал за него — интелигентен и симпатичен човек с чувство за хумор. Отдъхна си с облекчение.
След като затвори, Ноъл благодари на жената и й даде още десет марки.
— Auf wiedersehen!54 — Проститутката си тръгна. Холкрофт я наблюдаваше как се отдалечава, но вниманието му почти веднага бе привлечено от един мъж с кожено яке, спрял малко по-надолу до павилион за списания. Изложените на витрината порнографски издания изобщо не го вълнуваха — той гледаше право към Ноъл. Щом погледите им се срещнаха, онзи извърна очи от него.
Дали той не бе от враговете му? Някой фанатик от „Рахе“? Или маниак от „Одесса“? А може би бе изпратен от Волфсшанце? Трябваше да разбере.
Този, който те преследва, не би желал да се срещне лице с лице. Но ако усетиш, че той се стреми към пряк конфликт, стреляй…
Точно такава бе инструкцията на Хелдън. Щеше да се опита да приложи това, на което го бе учила тя. Напипа пистолета и заглушителя през мушамата, за да се увери, че са там; свали козирката от кепето, стисна дръжката на куфарчето си и се отдалечи от мъжа с черното яке.
Ноъл закрачи припряно до самия бордюр на улицата, готов всеки момент да потъне в движението по платното. На ъгъла зави вдясно и се сля с тълпата, насъбрала се около два механични пластмасови манекена, които демонстрираха сексуален акт върху меча кожа. Отвсякъде го блъскаха лакти, куфарчето го удари по крака, а след това му се стори, че някой, също пострадал от острите му ръбове, му го дръпна напред. Дръпна го… можеше и да му го вземе и документите в него да стигнат до хората, от които той ги пазеше. Не беше толкова наивен, че да остави писмото на Хайнрих Клаузен и по-важните документи, които бе получил в Женева. Нямаше да намерят в него нито цифри, нито източници, а само имена, написани върху бланки на банката — пълни глупости за един обикновен крадец, но онзи, който знае какво търси, щеше да получи ценна информация.
Хелдън го бе посъветвала дори и тях да не взима, но той не я послуша, защото му се струваше, че непознатият Ерих Кеслер би го помислил за смахнат, ако не подкрепи с някакви доказателства невероятната си история.
Ако го следяха, най-разумно би било да остави куфарчето на сигурно място. Но къде? Естествено не в хотела. В шкафче на жп гара или автогара? Не, за един опитен крадец би било детска игра да го отвори.
Освен това тези документи му бяха нужни като доказателство пред Ерих Кеслер.
Управителят ме познава. Попитайте за резервираната от мен маса.
Тръгна към заведението на Курфюрстендам щрасе по две причини. По пътя щеше да разбере дали някой го преследва, а когато стигнеше там, щеше да изчака Кеслер или да остави куфарчето при управителя.
Отдели се от тълпата на улицата, огледа се за своя преследвач и потърси с поглед свободно такси. Видя едно по средата на улицата между двете пресечки и се затича нататък.
Щом се качи в него, рязко се обърна назад. Мъжът с коженото яке се беше качил на малък мотопед и се придвижваше, като с единия крак се отблъскваше от бордюра. Ноъл видя и други да се промъкват между колите по същия начин.
Мъжът спря да бута мотопеда си, завъртя се към тротоара, сякаш изведнъж се бе заприказвал с някой познат, но номерът му излезе доста плосък, тъй като никой не се бе спрял до него. Ноъл каза на шофьора адреса на заведението и потеглиха.
Онзи ги последва. Ноъл го наблюдаваше през задното стъкло. Берлинчанинът не бе по-неопитен от човека със зеления фиат. Караше на разстояние няколко коли зад тях, от време на време внезапно се подаваше отстрани, за да види дали обектът е все още пред него.
