на неравномерно разположени спици на криво колело, а къщите по виещите се тротоари бяха все стари. Наоколо безредно бяха струпани сергии с изпокъсани и раздърпани навеси, натежали от най-различни занаятчийски изделия и лакомства. Метални подноси и лъскави мушами блестяха на ярката слънчева светлина. Тук през пролетния и летния сезон идваха туристи, но сега цените на стоките не бяха повишени заради тях.
Сипаничавият стоеше до една сергия в центъра на площада. Дъвчеше сладкиш и стрелкаше с поглед Холкрофт. Ноъл беше сигурен, че онзи не знае, че го е забелязал. Дъвчеше невъзмутимо и нищо в поведението му не издаваше напрежение. Държеше обектите под око — значи всичко е наред. Холкрофт извика на Хелдън:
— Видях подаръка, който искам да ти купя!
— Хайде, не се занасяй…
— Чакай ме тук. Връщам се след няколко минути.
— Ще ме намериш ей там — тя посочи надясно, — при сергията с металните съдове.
Ноъл си запробива път през тълпата. Ако се промъкнеше достатъчно бързо, можеше да излезе от стълпотворението, без светлокосият мъж да го види. Веднъж да стъпи на каменния тротоар, където нямаше хора, оттам лесно щеше да се добере до сергията за сладкиши.
Мъжът не забеляза как той стигна до тротоара. Ядеше втори сладкиш и надигнат на пръсти, оглеждаше тълпата притеснен. После се успокои — мярна му се лицето на Хелдън, значи спътникът й е някъде наблизо.
Ноъл се престори, че го е заболял глезенът и закуцука покрай навалицата, превивайки се от „болка“. Така мъжът нямаше да може да го види.
Ноъл се бе изравнил със сергията, от нея го деляха само десетина метра. Вгледа се внимателно в светлокосия мъж. Имаше нещо животински първично в него, в начина, по който стоеше неподвижно, дъвчеше методично и се озърташе, за да види дали плячката е все още пред очите му. На Холкрофт му се струваше, че наблюдава хищник. Не можеше да види очите му, но си ги представяше студени и пронизващи. Представата, която тази гледка извика във въображението му, внезапно го разгневи — улица в Ню Йорк; мъж като този, седнал зад шофьора на кола, вероятно опрял дулото на револвера си в тила му и очакващ Ричард Холкрофт да се появи на тротоара. Точно това преднамерено и хладнокръвно предизвикване на смъртоносната опасност го разяри.
Ноъл се хвърли през тълпата, с дясната ръка стискаше в джоба си автоматичния пистолет, а лявата държеше отпред с изпънати пръсти. Щом стигнеше до светлокосия, така щеше да го сграбчи, че онзи щеше да го помни цял живот.
Изведнъж му препречиха пътя. Спряха го! Едва успя да се промуши между един мъж и една жена, когато трети човек се изпречи пред него. Нарочно го задържаха!
— Махнете се от пътя ми! По дяволите, пуснете ме!
Виковете или английският му накараха светлокосия мъж, който беше само на няколко крачки от него, да го забележи. Той се завъртя на пети, изпускайки сладкиша си, лицето му пламна, а очите му просветнаха свирепо. Обърна се и мигом изчезна в тълпата.
— Махнете се от… — Холкрофт не видя, а по-скоро усети как нещо проряза сакото над левия му джоб и разпра хастара. Той погледна надолу и не можа да повярва на очите си — дрехата му бе промушена с нож. Ако не се бе извъртял, ножът щеше да е забит в тялото му!
Ноъл сграбчи китката, която държеше ножа, изви я назад и без да я пуска, блъсна с рамо гърдите на нападателя. Мъжът все още криеше лицето си. Кой беше той? Нямаше време да мисли за това, трябваше да му отнеме ножа. Ноъл извика. Наведе се и приклещи с две ръце китката на непознатия, извивайки цялото си тяло. Острието на ножа проблясваше заплашително към хората около тях. Той дръпна юмрука, стисна оръжието, после се стовари върху мъжа с цялата си тежест, повличайки го на земята. Пръстите около ножа се отпуснаха и той изтрополи върху плочите.
Изведнъж усети силна болка във врата. Ударът, който го зашемети, бе нанесен с желязна тръба и го остави да лежи свит на кълбо, ужасен и объркан. Не трябваше да остава в това положение! Инстинктът го накара бързо да се изправи, страхът му подсказа как да застане и как да отговори на удара, а гневът му го предизвика да се бие с нападателите си.
Но те бяха изчезнали. Човекът, чието лице така и не успя да види, вече го нямаше. Ножът бе взет! Хората около него се бяха отдръпнали назад и го гледаха, сякаш бе изпаднал в умопомрачение.
Той внезапно осъзна нещо ужасно. Щом се бяха опитали да го убият, значи щяха да се опитат да убият и Хелдън! След като от охраната на човека със сипаничавото лице бяха разбрали, че Холкрофт го е видял, щяха да допуснат, че Хелдън също го е забелязала и щяха да тръгнат след нея. Щяха да я убият, защото тя също участваше в заложения от него капан.
Той разбута няколко зяпачи около себе си. Посегнаха към него, но той успя да се изплъзне и тръгна натам, където му се струваше, че ще намери Хелдън. Беше посочила някаква сергия за керамика или порцеланови съдове или… керамични или порцеланови? Да, оловни съдове. Точно така! Сергия с метални съдове. Но къде беше тя?
Ето я, но Хелдън не беше там. Никъде не я виждаше. Той се втурна към тезгяха и изкрещя:
— Една жена! Тук имаше една руса жена!
— Pardon? Je ne parle pas37…
— Une femme… aux cheveux blonds. Elle a ete ici!38
Продавачът сви рамене и продължи да лъска една купа.
— Ou est elle?39 — изкрещя Холкрофт.
— Vous etes fou! Fou! — кресна му мъжът. — Voleur! Police!40
— Non! Sil vous plait! Une femme aux…41
— Ah — прекъсна го продавачът, — une blonde. Dans se sens42 — и той посочи наляво.
Холкрофт отново започна да си проправя път сред гъмжилото на пазара. О, Боже, той я беше убил! Очите му обходиха всяка сергия, като се спираха на всяко лице и коса. Нямаше я.
— Хелдън!
Внезапно усети как един юмрук го удари в левия бъбрек, а друга ръка се пресегна през рамото му и така здраво го хвана за шията, че едва не го удуши. Той изнесе рязко десния си лакът назад, но нападателят му го повлече заднишком през тълпата. Задъхвайки се, Ноъл заби левия, а после и десния си лакът в силното и стегнато тяло на мъжа. Беше го ударил между ребрата и от това хватката се отпусна за миг. Но този миг му бе напълно достатъчен. Холкрофт се извърна наляво, сграбчи ръката, стискаща гърлото му, дръпна я надолу и преметна нападателя си през хълбока, а после сам се озова на земята.
Изведнъж Ноъл видя лицето на другия! Под разрошената коса разпозна белега и гневните сини очи. Това бе по-младият от агентите от MI5, които го бяха разпитвали в хотела в Лондон. Това го вбеси окончателно. Намесата на Британското разузнаване можеше да струва живота на Хелдън.
Но защо? Какво търсеха в затънтеното френско селце? Все едно. Знаеше само, че мъжът, когото той бе хванал за гърлото, бе за него толкова опасен враг, колкото „Рахе“ и „Одесса“.
— Ставай! — Холкрофт с мъка се изправи и дръпна агента. Но веднага разбра, че е направил грешка, като го остави дори за миг, защото получи силен изненадващ удар в корема. Притъмня му пред очите и в следващите няколко минути не усещаше нищо друго, освен че се носи през море от лица. После изведнъж го блъснаха в стената на някаква сграда и той чу как собствената му глава се удря в нея.
— Глупак! Какво по дяволите си мислиш, че правиш? Едва не те убиха там!
Агентът от MI5 не викаше, но гласът му бе толкова напрегнат, че ефектът не беше по-слаб. Сега Ноъл виждаше по-ясно. Агентът го бе приковал към стената и отново стискаше гърлото му.
— Кучи син! — едва прошепна Ноъл. — Ти си от тези, които едва не ме убиха…
— Ти си луд за връзване, Холкрофт! Тинаму дори не би си направил труда да те докосне. Трябва да те изведа оттук.
— Тинаму!
— Да вървим.
— Не! Къде е Хелдън?
