правилно да кажа — какво не се случи.
— Не ви разбирам.
— Онази напитка бе приготвена за вас, а не за Торнтън.
Холкрофт го очакваше, но това не намали въздействието на казаното. Все пак той не мислеше да се предава така лесно.
— Това е най-абсурдното нещо, което съм чувал някога.
— Моля ви! Вие сте умен и честен гражданин от добро семейство, но през последната седмица постъпвахте доста глупаво и далеч не почтено.
— Обиждате ме без конкретно обвинение. В телеграмата си споменахте…
— Ще стигнем и дотам — прекъсна го детективът. — Искам да си дадете сметка на чия страна сте. Разбирате ли? Искам да си съдействаме, а не да си пречим.
— Слушам ви, продължавайте.
— Открихме ви в Рио. Говорихме с…
— Какво сте направили? — Сам ли го бе издал?
— Не беше трудно. Приятелят ви Буоновентура така и не разбра нищо. Опита се да прикрие отсъствието ви, но обяснението му бързо се пропука. Той каза, че сте тръгнали от Кюрасао с кораб, но холандските имиграционни власти нямат сведения да сте пребивавали на територията им. Тогава проверихме разговорите, които Буоновентура е провел с чужбина и списъците на пътниците, взели самолет до местата, където е звънял. Открихме, че сте отпътували от Ню Йорк с „Браниф“ и сте отседнали в хотел „Порто Алегре“ в Рио.
Аматьорът не можеше да се мери с професионалист.
— Сам ми предаде, че сте звъняли няколко пъти.
— Да, звънях — потвърди Майлс. — Исках да открия къде сте отишли след Рио, а знаех, че той ще ви съобщи за обаждането ми. Не получихте ли съобщението ми в хотела в Лондон?
— Не.
— Възможно е. Губят се понякога.
Но това не се бе загубило, помисли си Ноъл. Хората от Волфсшанце го бяха взели.
— Наясно съм със ситуацията. Говорете по същество.
— Не ви е толкова ясно — отвърна Майлс. — Разговаряхме с Андерсън от американското посолство в Рио. Доста интересна история сте му разправили — как са ви устроили клопка, преследвали са ви, стреляли са по вас. Той не вярва нито на една дума от вашите измишльотини. Създали сте му куп неприятности и е бил много доволен, когато най-после сте напуснали Бразилия.
— Да, зная. Той ме закара до летището.
— Искате ли да ми кажете какво стана — детективът не хранеше особена надежда.
Ноъл се загледа втренчено в стената. Такова облекчение би изпитал, ако смъкне този огромен товар от плещите си и потърси закрилата на закона. Не свързваше лейтенант Майлс с конкретна личност — за него той бе безличен символ на властта. Но не можеше да поиска помощ от нея — нито времето, нито мястото бяха подходящи за това.
— Не. Нищо не можете да направите. Проблемът е разрешен.
— Така ли?
— Да.
Последваха няколко секунди пълна тишина.
— Добре, господин Холкрофт. Дано промените мнението си, защото мисля, че мога да ви помогна… и че имате нужда от помощ. — Майлс замълча. — Чувствайте се официално призован да се върнете в Ню Йорк сити. Трябва да се явите в съда като главен свидетел по дело за убийство.
— Съжалявам, не мога точно сега.
— Така си и мислех. Става дума за баща ви. Нека се опитаме да се разберем човешки.
Ноъл знаеше, че ще научи ужасната истина и предпочиташе сам да я изрече:
— Убит е, нали?
— Все едно че не съм ви чул. В противен случай би трябвало да отида при шефа си и да му съобщя, че сте го казали, без аз да ви провокирам. Направихте заключение въз основа на факти, които не съм ви съобщил. Ще трябва да поискам екстрадирането ви.
— Стига, Майлс! Съобщението ви ме подготви за това. „Скорошната смърт“ и т.н., „професионалният ми съвет“ и т.н. — какво друго бих могъл да си помисля?
От другата страна отново последва пауза.
— О’кей. Предавам се, убедихте ме.
— Убиха го, нали?
— Така предполагаме.
— Какво казахте на майка ми?
— Аз не съм упълномощен да й казвам каквото и да било. Тя дори не знае името ми. Отговорихте и на втория ми въпрос. Значи все още не сте говорили с нея.
— Явно не съм. Какво се е случило с баща ми?
— Нещо, което най-добре може да бъде описано като необичайна пътна злополука. Баща ви е бил откаран в болница, където един час по-късно е починал от раните си.
— Как е станало?
— Някакъв възрастен човек от Бронкс изгубил контрол над волана близо до хотел „Плаца“. Колата кривнала настрани и се качила на бордюра, помитайки хората по тротоара. Трима загинали на място. Колата така ударила баща ви, че го залепила на стената и едва не го смазала.
— Искате да кажете, че е била насочена право към него?
— Не мога да бъда сигурен. Толкова хора е имало там…
— Тогава какво искате да кажете?
Майлс се поколеба.
— Че колата е била насочена право към него.
— Кой е шофирал?
— Седемдесет и две годишен пенсионер, бивш счетоводител с електронен сърдечен стимулатор. Няма никакви роднини, а шофьорската му книжка е с изтекла давност от няколко години. По време на злополуката стимулаторът се повредил. Старецът починал на път за болницата.
— Какво общо има той с баща ми?
— Досега не сме намерили задоволителен отговор. Аз имам една хипотеза. Искате ли да я чуете?
— Разбира се.
— Ще се върнете ли в Ню Йорк?
— Не издевателствайте над мен. Каква е хипотезата ви?
— Мисля, че старецът е бил заставен да извие волана. Някой вероятно е седял на задната седалка с опрян в главата му пистолет. В суматохата е разбил стимулатора и е изчезнал. Прилича ми на убийство, замислено да прилича на странна злополука, при която за достоверност заедно с набелязаната жертва загиват още няколко души.
Ноъл си спомни за друга „странна злополука“ и дъхът му спря. При подобни обстоятелства в лондонското метро бяха убити пет човека. Сред тях единственият, който можеше да хвърли светлина върху назначаването на Джон Тенисън в „Гардиън“.
Беше си чисто убийство…
Мисълта, че между двата случая може да съществува връзка, го ужаси.
— Не отивате ли твърде далеч в предположенията си, Майлс? — попита Холкрофт.
— Казах ви, това е само хипотеза, но не е съвсем безпочвена. Когато видях името на баща ви в списъка на загиналите, се поразрових и открих, че старецът от Бронкс има интересна съдба. Пристигнал е тук през четиридесет и седма и се е представил като беден еврейски имигрант, оцелял от концлагера в Дахау. Само че, както показват половин дузина спестовни книжки, той никак не е беден, а жилището му е същинска крепост. Освен това за този период тринадесет пъти е пътувал до Германия.
— Какво се опитвате да ми внушите?
— Не мисля, че старецът е имал нещо общо с Дахау, освен ако не е бил в лагерната управа. В
