— Естествено. Нали е един от нашите.
— Да, но все пак имаме определени графици за патрулиране. Не може да идваш, когато си искаш.
— Е, разбира се. Ето тук копай, Тони. Нека огънят бъде по-настрана от водата. Ще се върна на пътя и ще гледам за сигналите.
— Добре.
— Направи дупката по-дълбока. Пламъците не бива да се виждат много.
Огън. Земя. Вода. Изгорели дрехи, овъглена плът, пръснати зъби. Джон Тенисън се върна по пътечката и изчака няколко минути. После извади пистолета от кобура и измъкна от джоба на палтото си дълъг ловджийски нож. Неприятна работа, но нямаше как. Винаги слагаше ножа и лопатата в багажника, когато тръгваше. Нуждаеше се от тях при авария или други непредвидени обстоятелства.
Една грешка беше открита. Тя трябваше да бъде поправена от Тинаму.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Холкрофт си сипа кафе и погледна навън към студеното ясно парижко утро. Вече втора сутрин, откакто се бяха срещнали с Хелдън, а тя все още не можеше да намери брат си.
— Той ще ми се обади, сигурна съм — му бе казала тя по телефона преди няколко минути.
— Ами ако съм излязъл за малко?
— Не се тревожи. Ще го открия.
Не се тревожи. Странно му звучеше подобно успокоение, особено като се има предвид къде се намираше и как бе стигнал, по-точно как те заедно бяха стигнали дотам.
Нощта бе продължила все така шеметно. След като напуснаха ханчето, те се върнаха на Монмартр. Там слязоха от ситроена, а от някаква врата излезе един мъж и го откара. Тръгнаха по оживените улици и минаха покрай две открити кафенета. Две кимвания с глава във всяко от тях означаваха, че могат да се върнат при колата на Ноъл.
Тръгнаха по Монмартр и тя му казваше накъде да кара. Минаха над Сена и прекосявайки Париж, стигнаха до Сен Жермен де Пре пред някакъв хотел. Ноъл се регистрира и плати за една нощ, но дори не се качи в стаята си, защото този ход бе само за заблуда. Продължиха към друг хотел на Рю Шевал, където попълни формуляра с името на рекламирана безалкохолна напитка. Н. Фреска.
Разделиха се във фоайето и тя обеща да му се обади веднага щом има новини от брат си.
— Обясни ми нещо — помоли я той. — Защо правим всичко това? Какво значение има къде точно и с какво име се регистрирам?
— Има, защото са те видели с мен.
Хелдън. Необикновено име на необикновена жена. Странно съчетание на уязвимост и сила. През колкото и мъчителни изживявания да бе преминала през всичките тези години, тя не се отдаваше на самосъжаление. Знаеше, че носи тежко наследство и че хрътките на „Одесса“ и „Рахе“ бяха насъскани по дирите на нацистки деца. Те бяха прокълнати за това, което са и за това, което не са и трябваше да се борят, за да оцелеят.
Женева можеше и щеше да помогне на тези деца. Ноъл бе решен да настоява за това. Не му беше трудно да се постави на тяхно място — ако майка му не бе проявила изключителна смелост навремето, той щеше да е един от тях.
Но сега имаше други, по-неотложни въпроси, които засягаха Женева. Кой бе тайнственият Антъни Бомънт? Каква задача изпълняваше? Какво всъщност се бе случило с Фон Тиболтови в Бразилия?
И ако някой можеше да им даде отговор, това бе Йохан… Джон Тенисън.
Холкрофт се върна до прозореца. Ято гълъби, разперили крила срещу сутрешния вятър, прелетяха над отсрещния покрив. Фон Тиболтови. Преди три седмици дори не бе чувал това име, а сега животът му бе така свързан с техния.
Хелдън. Необикновено име на необикновена жена. В нея всичко бе сложно и противоречиво. За първи път срещаше такъв човек. Тя сякаш идваше от друго време и място — бореше се с последиците на война, която бе вече история.
„Рахе“, „Одесса“… Волфсшанце — всички те бяха фанатици. Врагове от отдавнашни кървави събития. Всичко това бе приключило още преди тридесет години. Край, беше мъртво, записано в историята и потънало в прах.
Гълъбите направиха един кръг в небето и отново се спуснаха към покрива. Докато гледаше атаката им, Ноъл внезапно осъзна нещо. Тази мисъл бе започнала да се прокрадва в съзнанието му още вечерта на срещата с хер Оберст, но тогава не й бе обърнал внимание.
Това не беше свършило. Някой продължаваше да разпалва войната. И то от Женева!
„Ще има хора, които ще се опитат да те спрат, да те измамят, дори да те убият…“
„Одесса“ и „Рахе“: това бяха враговете на Женева. Фанатици и терористи, готови на всичко, за да провалят плана. Всяка друга организация би се обърнала към международни съдебни институции и по този начин би разкрила пред света съществуването на банковата сметка в Женева. Но „Одесса“ и „Рахе“ не можеха да го направят. Хелдън грешеше или поне не бе напълно права. Основната им цел сега не бе преследването на децата на лидери на националсоциалисти, а провалът на женевската кауза. Те искаха да го спрат! По някакъв начин, отнякъде бяха научили за сметката в Швейцария и се стремяха да попречат на деблокирането й. Ако се наложи, щяха да го убият, за да постигнат своето — за тях животът му нямаше стойност.
Ето защо в самолета някой бе сипал стрихнин в чашата — тази ужасна смърт бе предвидена за него. Такава бе страшната тактика на „Рахе“. Вече знаеше и причината за премеждията си в Рио де Жанейро — изстрелите при изоставената обсерватория и опитът да го убият в колата. Морис Граф и маниакални последователи на „Одесса“ в Бразилия. Всички те са знаели за Женева!
Следователно са знаели и за Фон Тиболтови, а това обясняваше случилото се в Бразилия. Причината за мистериозното отпътуване оттам не бе майката, а самият Йохан фон Тиболт, гонен от членовете на „Одесса“ около Граф. Братът, който бе единствената опора на двете сестри, тайно организирал измъкването на тримата от Рио.
За да оцелее и участва в изпълнението на плана в Женева.
Един мъж ще дойде някой ден и ще говори за странно споразумение… Точно това „странно споразумение“ щеше да осигури достатъчно средства и власт, за да бъдат унищожени „Одесса“ и „Рахе“ — една напълно справедлива цел на плана.
Ноъл добре разбираше всичко. Той, Джон Тенисън, и човекът от Берлин на име Кеслер бяха предопределените от Женева. Точно те щяха да ръководят агенцията в Цюрих, да заличат „Одесса“ и „Рахе“ от лицето на земята. Да се поправи злото освен всичко друго означаваше и да се сложи край на фанатичните цели на привържениците на геноцида.
Прииска му се да позвъни на Хелдън, да я успокои — тя и всички като нея вече нямаше да бягат, да се крият и да живеят в страх. Искаше да й го каже. Искаше да я види отново.
Но й бе обещал, че няма да я търси в „Галимар“, нито пък да се опитва да я открие по какъвто и да било повод. Тази забрана, наложена точно от нея, го влудяваше, но той не можеше да не удържи на думата си.
Погледна към телефона и се сети, че трябва да се обади в редакцията на „Американ експрес“ на Шанз Елизе. Бе казал на Сам Буоновентура, че ще проверява там за съобщенията му.
Получаването на съобщения по телефона бе съвсем прост начин, който той бе използвал и преди. Налагаше се да прибегне към него, защото никой не биваше да узнае къде се намира. Остави кафето си, отиде при телефона и се сети още нещо — да се обади и на майка си. Бе твърде рано да звъни в Ню Йорк и затова реши да се свърже с нея по-късно през деня.
— Съжалявам, мосьо — каза служителят от редакцията на „Американ експрес“. — Трябва да получите съобщенията лично. Наистина съжалявам.
Сега пък лично! Ноъл трясна слушалката ядосан. Всъщност едно излизане щеше да му се отрази добре и най-вече да го откъсне от напрегнатото желание да се обади на Хелдън.
Той тръгна по Рю Шевал, студеният вятър шибаше лицето му. Взе такси през реката до Шанз Елизе. Спусна прозорчето — свежият въздух и ярката светлина му подействаха ободрително. За пръв път от
