няколко дни насам се почувства сигурен в себе си и в пътя, по който вървеше.
Съобщенията, оставени в редакцията, сигурно бяха маловажни. Едва ли в Ню Йорк или Лондон се е случило нещо, с което той не би се справил. Цялото му внимание бе насочено към Париж, към срещата с Джон Тенисън. Те щяха да се видят, да обмислят и набележат последователните действия, които им предстояха. А първото естествено бе да отидат в Берлин и да открият Ерих Кеслер. Знаеха кои са враговете им, оставаше им да се бранят от тях. Приятелите на Хелдън можеха да им помогнат.
Слезе от таксито, погледна тъмните стъкла на редакцията и внезапно му хрумна мисълта, че това може да е капан. Дали не му бяха отказали да му прочетат съобщенията, за да го накарат да се появи? Ако беше така, това несъмнено бе тактически ход на Британското разузнаване, макар и не много хитро измислен.
Ноъл се усмихна. Той знаеше точно какво да говори, ако го пипнеха — Джон Тенисън не беше убиец. По всяка вероятност не бяха много агентите на MI5, които могат да отхвърлят така категорично подобно обвинение. Би стигнал дори и по-далеч, подхвърляйки, че Кралският флот трябва да обърне внимание на дейността на обкичения с отличия морски офицер. Имаше доказателства за вероятността Антъни Бомънт да членува в „Одесса“ — организация, основана в Бразилия от човек на име Граф.
Струваше му се, че пропада в някаква пропаст, че лети надолу и не може да си поеме въздух. Стомахът му се бе свил, а ниско в гърдите го прободе остра болка.
Съобщението гласеше следното:
БАЩА ТИ УМРЯ ПРЕДИ ЧЕТИРИ ДНИ СТОП
НЕ МОЖАХ ДА ТЕ ОТКРИЯ СТОП МОЛЯ ТЕ
ПОЗВЪНИ В БЕДФЪРД ХИЛС СТОП
МАЙКА ТИ
Втората телеграма бе от лейтенант Дейвид Майлс от нюйоркската полиция:
ПОРАДИ СКОРОШНАТА СМЪРТ НА
РИЧАРД ХОЛКРОФТ Е НАЛОЖИТЕЛНО ДА
СЕ СВЪРЖЕТЕ С МЕН НЕЗАБАВНО СТОП
ПРОФЕСИОНАЛНИЯТ МИ СЪВЕТ Е ДА
РАЗГОВАРЯТЕ С МЕН ПРЕДИ ДА ПОТЪРСИТЕ
КОГОТО И ДА БИЛО СТОП
Бе оставил и двата телефонни номера, които Буоновентура му бе предал в Рио де Жанейро. Записани бяха датите и часовете на шест обаждания, последвали получаването на съобщението в редакцията на „Американ експрес“. Майлс бе проверявал по два пъти на ден дали е прието.
Ноъл тръгна по Шанз Елизе, опитвайки се да потисне мъката си и да мисли.
Ричард Холкрофт, човекът, който доскоро беше единственият му баща. Татко… моят баща. Думи, изричани от него с много любов и нежност, с топла усмивка. Той бе насочвал развитието на сина си, по- точно, на своя доведен син. По дяволите, това бе неговият син! Беше го насочвал, без да се бърка в живота му, освен когато бе необходимо.
Господи, той беше мъртъв.
Някакъв скрит подтекст в телеграмата на Майлс бе предизвикал болезнените бодежи, съпътстващи страха и гнева му. Дали той по някакъв начин не бе допринесъл за смъртта на Ричард Холкрофт? О, Боже! Дали тя имаше нещо общо с изсипания в напитката стрихнин на девет хиляди метра над Атлантика? Дали тя не бе брънка от веригата събития, свързани с плана в Женева?
Не бе ли жертвал самият той живота на единствения баща, когото познаваше, заради непознатия си баща?
Стигна до пресечката с авеню Жорж V, където гъмжеше от коли. На отсрещната страна видя надпис „Фуке“ над навеса на разположено по тротоара кафене. Всичко му бе познато. Наляво бе хотел „Жорж V“. За кратко време миналата година отседна в него, благодарение на любезната покана на изключително богат хотелиер, който се заблуждаваше, че ще може да направи същия хотел в Канзас Сити.
Холкрофт се сприятели със заместник-управителя. Ако все още работеше там, сигурно би му услужил да използва телефона. Ако разговорите от хотел „Жорж V“ можеха да бъдат засечени, те щяха лесно да разберат откъде се обажда. Но също така лесно той можеше да им даде погрешна информация за местообитанието си. Опитваше се да изпревари ходовете им.
— Но, разбира се, с удоволствие, Ноъл. Толкова се радвам да те видя отново. Жалко наистина, че не си отседнал при нас, но при тези цени не се изненадвам. Заповядай в кабинета ми.
— Благодаря. Ще използвам кредитната си карта, естествено.
— Не се притеснявай, приятелю. Какво ще кажеш за един аперитив?
— С удоволствие — каза Ноъл.
Беше десет и четиридесет и пет парижко време. Значи в Ню Йорк бе шест без петнадесет. Щом Майлс настояваше така спешно да се свърже с него, което се разбираше от съобщението му, часът нямаше значение. Вдигна слушалката и даде поръчка за разговор, после отново погледна телеграмата от Майлс.
ПОРАДИ СКОРОШНАТА СМЪРТ НА
РИЧАРД ХОЛКРОФТ Е НАЛОЖИТЕЛНО ДА
СЕ СВЪРЖЕТЕ С МЕН НЕЗАБАВНО СТОП
ПРОФЕСИОНАЛНИЯТ МИ СЪВЕТ Е ДА
РАЗГОВАРЯТЕ С МЕН ПРЕДИ ДА ПОТЪРСИТЕ
КОГОТО И ДА БИЛО СТОП
Съветът му съдържаше намек за заплаха. Под „когото и да било“ той имаше предвид майка му.
Сложи листа на масата и извади другата телеграма.
БАЩА ТИ УМРЯ ПРЕДИ ЧЕТИРИ ДНИ …
НЕ МОЖАХ ДА ТЕ ОТКРИЯ…
МАЙКА ТИ
Чувстваше се виновен, че не е бил до нея, но много по-силна вина, примесена със страх и гняв, го разяждаше при мисълта, че е виновен за смъртта на баща си. В това нямаше съмнение — той го чувстваше, знаеше го.
Друга болезнена мисъл го връхлетя — дали Майлс бе говорил с Алтийн и какво точно й бе казал.
Телефонът иззвъня.
— Ноъл Холкрофт ли се обажда?
— Да. Съжалявам за трудностите, които съм ви създал да ме откриете…
— Безсмислено е да губим време в обяснения — прекъсна го Майлс. — Искам само да ви кажа, че сте нарушили федералните закони.
— Почакайте — ядоса се Ноъл. — Какво съм направил? Ето че ме открихте. Аз не се крия.
— Това, че се обаждате с една седмица закъснение, е грубо нарушение на закона. Нямахте право да напускате Ню Йорк, без да ни съобщите.
— Трябваше спешно да уредя някои лични въпроси. Бях оставил адрес. Обвинението ви е неоснователно.
— Тогава какво ще кажете за следната формулировка: съзнателно затрудняване на правосъдието.
— Моля?
— И вие, и аз знаем какво се случи в салона на британския 747, на който пътувахте. Би било по-
