свързано с майка й. С убийството на майка й.
— Как Бомънт е успял да я принуди да се омъжи за него? И защо?
— Стотици пъти съм си задавала тези въпроси. Не зная.
— Нея питали ли сте я?
— Тя отказва да разговаря с мен.
— Какво се случи с майка ви в Рио?
— Вече ви казах — тя разиграваше мъжете и прибираше парите им. Германците я мислеха за аморална и я презираха. Като погледна назад, си мисля, че са били прави.
— Затова ли я застреляха?
— Предполагам. Никой не знае със сигурност — убиецът така и не бе разкрит.
— Ето тук може да се крие отговорът на първия въпрос. Възможно ли е Бомънт да е знаел някакви компрометиращи факти за майка ви и с тях да е изнудвал сестра ви?
Хелдън обърна дланите си нагоре и погледна.
— Какви чак толкова може да са тези факти? Дори ако всичко, което се говори за майка ми, е истина, как може чрез него да се придобие влияние над Гретхен?
— Зависи от характера на информацията.
— Не мога да допусна такова нещо. Сега тя е в Англия. На стотици мили разстояние, тя зависи само от себе си. Какво общо би могло да има това с нея.
— Нямам представа. — Тогава Ноъл си спомни думите й. — Казахте, че ви наричат „деца на Ада“ и че сте прокълнати за това, което сте и което не сте. Това не се ли отнася и до сестра ви?
— Бомънт не го интересуват подобни неща. Това е съвсем различно.
— Така ли? Не можете да сте сигурна. Според вас той я е принудил да се омъжи за него. Какво друго може да е използвал, за да я притисне?
Хелдън погледна встрани и се замисли. Този път нямаше намерение да крие истината.
— Нещо, за което е научила съвсем наскоро.
— Документът в Женева ли? — попита и си припомни предупреждението на Манфреди. В съзнанието му изплува заплахата Волфсшанце.
— Как реагира Гретхен, когато й казахте за Женева? — попита Хелдън.
— С пълно безразличие.
— Е?…
— Може да го е изиграла. Беше твърде спокойна, както и вие, когато ви попитах за Бомънт преди няколко минути. Може да е била подготвена за това и да е обмислила поведението си.
— Налучквате.
Точно сега е моментът, помисли си Ноъл. Щеше да разбере по очите й, дори ако тя не изрече истината на глас. Знаел ли е Йохан фон Тиболт?
— Не налучквам. От сестра ви научих, че брат ви я е предупредил за някакъв мъж, който „ще дойде един ден и ще й говори за странно споразумение“. Точно така се изрази.
Погледът й не реагира като при споменаването на нещо познато. Той не знаеше какво да мисли. Тя го гледаше така, сякаш се опитва да проумее думите му. Очите й излъчваха неподправена невинност.
— „Някакъв мъж ще дойде един ден“. Напълно безсмислено звучи.
— Разкажете ми за брат си.
Тя помълча известно време, загледана в червената покривка на масата. Лицето й бе застинало в недоумение. След това, сякаш излизаше от транс, каза:
— Йохан ли? Какво да ви кажа?
— От сестра ви знам, че той е подготвил заминаването на трима ви от Бразилия. Трудно ли беше?
— Да, възникнаха различни проблеми. Нямахме паспорти и умишлено ни пречеха да си извадим.
— Но вие сте били имигранти. Или поне майка ви, сестра ви и брат ви са били. Не може да са нямали някакви документи.
— В онези времена изгаряли документите, след като послужат пред съответните инстанции.
— Кой ви пречеше да напуснете Бразилия?
— Онези, които искаха да изправят Йохан пред съда.
— За какво?
— Няколко месеца след убийството на майка ни Йохан пое нейния бизнес. Докато беше жива, тя не му позволяваше да се изяви. Много хора го смятаха за безмилостен, дори безскрупулен. Обвиниха го, че укрива печалби и данъци. Според мен това не бе вярно. Той просто беше по-ловък и по-умен от всички останали.
— Разбирам — каза Ноъл, припомняйки си, че агентът от MI5 го бе определил като „свръхталантлив“. — Как избегна съда и успя да ви измъкне от Бразилия?
— С пари. И срещи, които продължаваха цяла нощ и се провеждаха на необичайни места. Никога не ни казваше с кого. Една сутрин се върна и ни каза да си приготвим багаж за двудневно пътуване. Отидохме на летището, качихме се на малък самолет и кацнахме в Ресиф. Там ни чакаше един мъж, който ни даде паспорти с името „Тенисън“. С Гретхен се опомнихме чак в самолета за Лондон.
Холкрофт я наблюдаваше внимателно. По всичко личеше, че казва истината.
— Където започнахте нов живот под името Тенисън — допълни той.
— Да, съвсем нов. Бяхме оставили всичко зад гърба си. — Тя се усмихна. — Понякога си мисля, че дори не усетихме как стана това.
— Той е забележителен човек. Защо не поддържате връзка с него? Струва ми се, че не го мразите.
— Да го мразя? Не. Поведението му по-скоро ме възмущава. Като всички изключителни хора той мисли, че е призван да поеме всичко в свои ръце. Искаше да направлява и моя живот, но аз не се съгласих с това.
— Защо работи като журналист? От това, което научих за него, мисля, че той може да постигне много повече.
— Ако го поиска, и това ще стане някой ден. Доколкото познавам Йохан, ми се струва, че той започна да пише за „Гардиън“, за да придобие световна известност. Особено в областта на политиката, където наистина плува в свои води. Сега целта му е постигната.
— Смятате ли?
— Разбира се. За две-три години той стана един от най-добрите журналисти в Европа.
Точно сега, помисли си Ноъл. В момента Женева означаваше всичко за него, а споразумението му с MI5 изглеждаше безсмислено. Той се наведе напред.
— Някои мислят за него странни неща… На Монмартр казах, че само на вас ще обясня защо са ме разпитвали от Британското разузнаване. Питаха ме за брат ви. Според тях аз се опитвам да се свържа с него по причини, нямащи нищо общо с Женева.
— И какви са те?
Тя бе вперила поглед в Холкрофт.
— Чували ли сте за Тинаму?
— Убиецът ли? Естествено. Кой не е чувал за него?
В очите й се четеше само едва доловимо учудване.
— Аз например не бях — отговори Ноъл. — Чел съм за наемни убийци и заговори за покушения, но не бях попадал на нищо за Тинаму.
— Вие сте американец. Европейските вестници много по-често пишат за него, отколкото вашите. Но какво общо има той с брат ми?
— Според Британското разузнаване е възможно той да е Тинаму.
Лицето на Хелдън застина в искрено изумление; очите й изведнъж станаха безжизнени като на слепец. Устните й трепереха, тя понечи да заговори, но не намери думи. Накрая едва чуто промълви:
— Не говорите сериозно, нали?
— Не, напълно сериозно говоря. По-важното е, че от Британското разузнаване наистина смятат така.
— Това е просто нечувано. Умът ми не може да го побере! И въз основа на какво са стигнали до този извод?
