— Не и срещу Тинаму.
— Тинаму?
— Получил е най-голямото възнаграждение, давано някога за убийство.
— Мили Боже, но от кого?
— От организация, известна под името Нахрихтендинст.
Харолд Пейтън-Джоунс гледаше втрещено Тенисън в слабоосветеното помещение, чиято мебелировка се състоеше от една-единствена маса и два стола. Мястото на срещата бе избрано от MI5 — стая в празно общежитие в източен Лондон.
— Ще ви попитам отново — рече сивокосият агент остро. — Вие очаквате да повярвам на това, което ми казвате, само защото ми давате честната си дума! Но това звучи абсурдно!
— Засега не мога да ви предложа други доказателства — отвърна Тенисън. — Всичко, което ви казах, е истина. Сега не е моментът да продължаваме борбата помежду си. Часовете имат съдбоносно значение.
— Не възнамерявам да се оставя да ме измами един опортюнистичен журналист, който може да се окаже много повече от обикновен кореспондент! Вие сте доста умен, твърде възможно е да сте и невероятен лъжец.
— За Бога, ако това е така, какво ще търся тук? Чуйте ме! За последен път ви повтарям: Тинаму е обучен от „Одесса“ по възвишенията на Рио де Жанейро. През целия си живот съм се борил с „Одесса“ — винаги можете да проверите това в досието ми. „Одесса“ ни изгони от Бразилия, лиши ни от всичко, което бяхме постигнали там. Аз искам да хвана Тинаму!
Пейтън-Джоунс изучаваше лицето на Тенисън. Двамата спореха ожесточено повече от половин час. Агентът безмилостно бе обстрелвал Тенисън с въпроси и го бе нападал с обиди. Това бе често използван метод на MI5, чрез който агентите отделяха истината от лъжата. Англичанинът явно бе останал доволен от отговорите на Тенисън и заговори по-спокойно.
— Добре, господин Тенисън. Прекратяваме борбата. Мисля, че ви дължим извинение.
— Аз също трябва да ви се извиня. Действах сам, защото обстоятелствата го налагаха. Трябваше непрекъснато да играя различни роли и ако някой ме беше видял с агент от отдела ви, щях да се проваля.
— Съжалявам, че ви викахме толкова пъти и ви задавахме куп въпроси.
— Тези моменти бяха много опасни. Тогава ми се струваше, че Тинаму ще ми се изплъзне.
— Още не сме го пипнали.
— Но сме много близо. До залавянето му остават само няколко дни. Ще успеем само ако внимателно обмислим всеки момент от срещата. Трябва да огледаме улиците, по които ще мине делегацията и залите, където се провеждат срещи, церемонии и банкети. За първи път имаме преимуществото да знаем, че той ще бъде там.
— Може ли да се разчита напълно на източника ви?
— Никога не съм бил по-сигурен. Мъжът в берлинския ресторант е бил куриер на Тинаму. Всеки, който се е свързвал с него, за да му предаде съобщение, е бил убиван. Последните му думи били: „Лондон… другата седмица… срещата… по един от двата лагера… човек с татуирана роза върху опакото на ръката… Нахрихтендинст“.
Пейтън-Джоунс кимна.
— Ще разпитаме в Берлин за самоличността на мъжа.
— Едва ли ще открият нещо. От малкото, което знаем за Нахрихтендинст, съдя, че са изпипали всеки детайл.
— Но те бяха неутрални — каза Пейтън-Джоунс. — И винаги са давали ценни сведения, без да щадят никого. Обвинителите от Нюрнберг постоянно получаваха информация от тях.
— Да приемем — отвърна Тенисън, — че те са научавали само онова, което Нахрихтендинст са искали да им съобщят. Никой не знае какво и колко са премълчали.
Англичанинът отново се съгласи и кимна:
— Възможно е. Няма как да го разберем. Въпросът е защо? Какъв може да е бил мотивът им?
— Предполагам — отговори Тенисън, — че става дума за шепа старци, които искат да довършат замисленото преди години отмъщение, преди да умрат. Третият райх имаше двама основни философски противници, които се обединиха срещу него въпреки противоречията помежду си — комунистите и демократите. Сега те се борят за влияние в света. Какво по-голямо отмъщение от това те взаимно да се обвинят в извършването на покушението? Резултатът може да е катастрофа.
— Ако приемем такова обяснение — прекъсна го Пейтън-Джоунс, — би трябвало да го отнесем към многото политически убийства през последните години.
— Как може това да се установи със сигурност? — попита Тенисън. — Британското разузнаване влизало ли е някога в пряка връзка с Нахрихтендинст?
— Да. Настоявахме да ни дават истинските си имена. Разбира се, досиетата им се пазят в сейфове. Нямаше да можем да действаме, ако източниците ни бяха анонимни.
— Има ли още някои живи от тях?
— Може би. От години името Нахрихтендинст не е споменавано. Но ще проверя, разбира се.
— Ще ми кажете ли имената им?
Агентът от MI5 се облегна на стола си.
— Това ли е едно от условията, за които споменахте, господин Тенисън?
— Да, но казах също, че няма да настоявам при тази ситуация.
— Не е нужно да настоявате. Правителства от целия свят ще ви изкажат благодарността си, ако хванем Тинаму. Имената са много по-маловажни и разполагаме ли с тях, веднага ще ви ги дадем. А другите ви условия? Може би трябваше да нося тефтер, за да си ги запиша?
— Те са само няколко — отговори Тенисън, без да обръща внимание на ироничната забележка, — и може би ще ви се сторят странни. От благодарност към онези, които ме назначиха в „Гардиън“, бих искал да помоля за петчасова преднина за съобщаването на новината на пресата.
— Имате я — обеща Пейтън-Джоунс. — Какво друго?
— Тъй като MI5 са споменавали няколко пъти, че имат подозрения относно моята самоличност, искам да получа документ от британското разузнаване, че досието ми е безупречно и че съм допринесъл за поддържането на, както е прието да се казва, „международната стабилност“.
— Няма да има нужда — отвърна англичанинът. — Хванем ли Тинаму благодарение на получената от вас информация, правителствата навсякъде по света ще ви наградят с най-високи отличия. Просто би било излишно да ви даваме такова писмо.
— Не, не е — настоя Тенисън. — Защото предпоследната ми молба е да не бъде споменато името ми.
— Да не бъде… — Пейтън-Джоунс бе изумен. — Не е в стила ви да оставате в сянка, нали?
— Моля ви, не смесвайте професионалните ми амбиции с личния ми живот. Не искам признание. Фон Тиболтови имат да погасяват дългове. Да наречем това частично разплащане.
Агентът от MI5 помълча, после каза:
— Имал съм съвсем погрешно мнение за вас. Отново ви поднасям извиненията си. Ще ви напишем писмото, разбира се.
— Има още една причина, поради която искам името ми да не се споменава. Кралският флот и френските власти приеха версията, че сестра ми и съпругът й са загинали при злополука по време на почивката си. Може и да е така, но мисля, ще се съгласите с мен, че съвпадението е доста зловещо. Имам още една сестра и с нея сме единствените наследници на Фон Тиболтови. Ако нещо й се случи, никога няма да си го простя.
— Разбирам ви.
— Искам да помогна с каквото мога. Мисля, че знам за Тинаму повече от всеки друг. От години го следя. Всяко негово убийство, всеки ход, който предприема преди или след него. Може би ще съм ви от полза. Бих искал да действам заедно с вас.
— Трябва да съм голям глупак, за да откажа. Какво е последното ви изискване?
