Пътят към Омаха

„свръхсекретно“ и аз излязох с две хиляди шестстотин четиридесет и едно копия от свръхсекретни документи, повечето от които нямаха нищо общо с Мак Хоукинс, който невинно стоеше до мен.

Аарон Пинкъс притвори очи и потъна в малката кушетка, рамото му докосваше зашеметената Елинор Девъро. — Значи ти си се оказал в негова власт за определено време — приблизително пет месеца — Аарон предпазливо притвори очи.

— Или това, или трябваше да отложа уволнението си за неопределено време…, или да прекарам двадесет години в Ливънуърт17.

— Значи парите са дошли от откупа…

— Какви пари? — прекъсна го Сам.

— Парите, похарчени толкова щедро за тази къща… стотици хиляди долари! Това е бил твоят дял от откупа, нали така?

— Какъв откуп?

— За папа Франческо, естествено. Когато сте го освободили.

— Не сме получавали никакъв откуп. Кардинал Игнацио Кварце отказа да плати.

— Кардинал кой?

— Това е друга история. Кварце беше щастлив с Гуидо.

— Какъв Гуидо? — изскимтя Пинкъс.

— Защо крещиш, Аарон? — измърмори Елинор.

— Фрескобалди — отговори Девъро. — Братовчедът-двойник на Цио; той беше статист в някаква треторазрядна трупа в Ла Скала и понякога му даваха малки роли.

— Стига! — Уважаваният адвокат си пое дъх няколко пъти и направи всичко възможно, за да се овладее. След това, понижавайки глас, заговори възможно най-спокойно. — Сам, ти си се прибрал у дома със значителна сума пари, които не са дошли от някакъв богат починал Девъро. Откъде дойдоха тези пари, Сам?

— Ъъ, наистина, Аарон, като основен партньор, това беше моят дял от капитализацията на първоначално набраните за корпорацията средства…

— Каква корпорация? — попита Пинкъс с треперещ и едва доловим глас.

— Компанията „Шепърд“…

— „Шепърд“ ли? — повтори Аарон сякаш в транс. — Парите са били набрани за тази корпорация…

— Всъщност делът на всеки инвеститор е по десет милиона долара, което означава, че инвеститорите са ограничени до четири на брой и формират ограничено партньорство с основните съдружници, като индивидуалните им рискове, естествено, са ограничени до размера на вложения капитал и се базират на проекти, обезпечаващи десет към едно възвращаемост на инвестициите… Всъщност нито един от четиримата инвеститори не държи да бъде публично известен и предпочита инвестициите му да минават за благотворителни цели в замяна на осигурена анонимност.

— Анонимност ли…? Анонимността четиридесет милиона долара ли струва?

— Всъщност тя беше много добре гарантирана. Къде бих могъл да регистрирам евентуално книжата на корпорацията, Аарон?

— Ти? Ти си бил консултант на тази пародия на бизнес-начинание?

— Не доброволно — възпротиви се Девъро. — Никога не бих го направил по собствено желание.

— О, да, онези две хиляди и не-знам-колко-си страници шпионски досиета, с които си излязъл. Иначе няма уволнение, Ливънуърт.

— Или по-лошо, Аарон. Мак каза, че имало и не толкова явни начини като разстрелът, ако Пентагона реши да се изпълни екзекуция.

— Да, да, разбирам… Сам, скъпата ти майка тук, която по Божия милост се намира в състояние на шок, спомена, че си й казвал, че парите ти са дошли от религиозни предмети…

— Всъщност, както изрично беше отбелязано в договора за ограничено партньорство, основният предмет на дейност на корпорацията беше „посредничество при придобиване на религиозни предмети“, доста добре го завоалирах, смятам.

— Мили Боже — възкликна Пинкъс, преглъщайки. — И, естествено, въпросният „придобит“ религиозен предмет е била персоната на Папа Франческо Първи, когото вие сте отвлекли.

— Ъъ, всъщност, Аарон, това, което казваш не е издържано от правна гледна точка, а още по-малко звучи убедително. Самото твърдение дори може да се счита за клевета.

— Какво говориш? Погледни си снимките по стените!

— Всъщност, аз бих предложил, ти — ти, Аарон — да ги погледнеш отново. Юридически погледнато, отвличането се дефинира като принуждение за напускане на дадено място със сила или със заплаха и задържане на лице или лица против желанието им, като освобождаването им става предмет на заплащане на някаква сума. Въпреки че, както те осведомих, предварителната стратегия беше добре обмислена и финансирана и това деяние беше на път да се извърши, то се провали и щеше да бъде отменено, ако не беше доброволното — бих казал дори, ентусиазирано — сътрудничество на субекта на деянието! А и тези снимки едва ли показват въпросния субект като такъв под напрежение или нещо подобно, фактически той изглежда доволен и в отлично разположение на духа.

— Сам, ти като че ли живееш в стая, облицована с дебела гума! Чудовищността на това, което си извършил, не накърнява ли поне малко моралните ти устои?

— Кръстът, който съм понесъл, наистина е тежък.

— Сравнението ти едва ли е от най-подходящите… Не че искам да знам, но все пак, как успяхте да го върнете в Рим?

— Мак и Цио го измислиха. Ястреба я нарече „мисия на обратния канал“ и Цио започна да пее опера.

— Изтощен съм — прошепна Пинкъс, — единственото ми желание е този ден никога де не беше идвал и да не съм чул нито една от думите, произнесени в тази стая.

— А ти как мислиш, че се чувствам всеки един ден от моя живот? Вечната любов на моя живот ме изостави, но аз все пак понаучих нещичко, Аарон. Животът трябва да продължи!

— Колко оригинално казано.

— Убеден съм, Аарон, всичко свърши. Всичко е в миналото и сега донякъде съм доволен, че днешният ден дойде. Той ме освободи по своеобразен начин. Сега трябва да си размърдам задника и да продължа напред, знаейки вече, че този гаден изрод няма никога да ме докосне отново!

И, разбира се, телефонът иззвъня.

— Ако се обаждат от службата, кажи им, че съм в храма — каза Пинкъс. — Не се чувствам подготвен за външния свят.

— Аз ще го вдигна — каза Сам, надигна се и се отправи към бюрото, където телефонът иззвъня втори път. — Знаеш ли, Аарон, сега, когато всичко се разкри, наистина се чувствам по-добре. Знам, че с твоята подкрепа бих могъл да продължа напред и да посрещна нови предизвикателства, да открия нови хоризонти…

— Вдигни това проклето нещо, Сами. Главата ми се пръска.

— Да, разбира се, извинявай — Девъро вдигна слушалката, поздрави този от отсрещната страна, изчака докато му отговорят и след това нададе истеричен писък, изпълнен с толкова неконтролируем ужас, че майка му се надигна от кушетката, блъсна се в облата масичка за кафе и рухна на пода.

Глава 6

— Сами! — изкрещя Аарон Пинкъс, обръщайки се ту към изпадналата в безсъзнание Елинор, ту към сина й, който, обзет от пристъп на паника, късаше от стените всички снимки, попаднали му под ръка и ги хвърляше на земята.

— Сам, вземи се в ръце!

— Плужек! — крещеше Девъро, — Нищожество, най-презряното същество на земята! Той няма право!

— Майка ти, Сами! Може да е мъртва!

— Здраве да е, тя няма да разбере — отвърна Девъро, хвърли се към стената зад бюрото и продължи да