Пътят към Омаха

— Не и в полза на негодниците, Сам.

— А какво ще кажеш за доказателствата, които видя по стените ми?

— Определено не одобрявам.

— Каква е позицията ти, тогава?

— Едното няма нищо общо с другото. Нямат връзка.

— Не и за мен.

Аарон Пинкъс си пое дълбоко дъх, замълча, после наведе глава.

— Всеки неразрешим проблем притежава адекватно решение в този или в краен случай на онзи свят.

— Предпочитам първия, ако нямаш нищо против, Аарон.

— Склонен съм да се съглася — кимна възрастният адвокат. — Ето защо ние, както ти неповторимо се изрази, ще „си размърдаме задниците и ще се отправим напред“. Засегнати са моите интереси, Сами. Би могло да се каже дори застрашени. Още повече, бих желал да обърна вниманието ти върху една тривиална истина в нашата професия… Адвокат, който защищава себе си, има за клиент глупак. Твоят генерал Хоукинс може да притежава изключителен военен мозък с всичките му там брилянтни ексцентризми, но ще те уверя съвсем скромно, че не е премервал силите си с Аарон Пинкъс.

* * *

Нагизденият с пера вожд на уопотамите Гърмяща глава изплю омачканата си пура и се върна в огромната шатра, където в добавка на обичайните индиански експонати, като разни фалшиви скалпове по стените, беше инсталирал водно легло и най-различно електронно оборудване, с което би се гордял Пентагонът, по-точно с което се беше гордял Пентагонът, преди да бъде откраднато. Въздишайки тежко едновременно от мъка и гняв, Гърмящата глава съблече внимателно страховитите си племенни одежди и ги пусна на мръсния под. Бръкна в торбичката от еленова кожа и извади оттам нова пура с неопределен произход и съмнително качество, пъхна я в устата си и започна да я предъвква. Отиде до водното легло, отпусна се върху люлеещата се повърхност и веднага загуби равновесие, падайки назад в момента, когато пластмасовият телефон в туниката му иззвъня. Звъненето продължаваше, а той се клатушкаше насам-натам, опитвайки се да укроти вълните под себе си. Накрая успя, като се хвърли напред и заби ботушите си със всичка сила в калта. Изпълнен с ярост грабна телефона и заговори рязко:

— Какво има? В момента провеждам племенно съвещание!

— Хайде стига, Вожде, единствените племенни съвещания тука стават, когато дечурлигата разлаят кучетата.

— Откъде да знам кой се обажда, синко.

— Не знаех, че някой друг има номера ти.

— Винаги бъди нащрек. Казвай какво има?

— Сещаш ли се за онези двамата англичани, които вчера дойдоха тук да разпитват за теб, дето им изиграхме „Тъпия индианец“?

— И те к’во?

— Върнали са се с още двама съдружници. Единият изглежда като избягал от клетка, а другият непрекъснато сумти.

— Сигурно са надушили нещо.

— Много се съмнявам.

— Нямам предвид подкрепленията, а онези — англичаните. Тоя ваш идиот — адвокат, Чарли Редуинг, сигурно им е издрънкал нещо.

— Хайде стига, Г. Г., той беше страхотен, като изключим това, че падна от коня. Нищичко не научиха за тебе, а онази издокараната, само го гледаше в бандажа.

— Препаска, синко, препаска. Може да е било заради коня.

— Може да е било заради препаската — предположи обаждащият се.

— Подкрепленията не са били извикани заради такива глупости като „препаски“ или „бандажи“, разбираш ли ме?

— Може би…

— Те не са надушили нищо, млади момко, някой друг е надушил нещо и затова са им подсигурили външни подкрепления. Къде се намират сега?

— На щанда за сувенири. Купуват какви ли не боклуци и са много любезни, даже и говедото. Трябва да ти кажа, че момичетата — извинявай, онези скуоу18 — са много щастливи. Току-що получихме нова стока от Тайван.

Гърмящата глава се намръщи, запали пурата си и каза:

— Изчакай малко така. Трябва да помисля — Шатрата се изпълни с кълбета дим, когато Ястреба накрая проговори: — Британците съвсем скоро ще открият името ми.

— Предполагам.

— Значи, хвани някой от нашите онеправдани братя да им каже, че шатрата ми се намира приблизително на двеста крачки на тичаща антилопа над северната морава, след мястото, където се любят бизоните, до великите дъбове, където орлите снасят скъпоценните си яйца. Това място е усамотено, за да мога да говоря с боговете на леса и да размишлявам. Запомни ли?

— Не разбирам и дума от това, което току-що ми надрънка. Ние имаме няколко крави, но нямаме нито един бизон и орли не съм виждал през живота си, освен в зоологическата градина на Омаха.

— Признаваш ли, че има лес?

— Е, може да се каже, че има някаква келява гора.

— По дяволите, синко, просто ги прати в тази гора, става ли?

— По коя пътека? Има няколко.

— Добре разсъждаваш, момко! — възкликна Гърмящата глава. — Добра тактика. Кажи им, че ще ме намерят по-бързо, ако се разделят. Този, който стигне пръв, може да повика останалите. Те няма да бъдат чак толкова далеч един от друг.

— Като отчетем факта, че ти няма да си в гората, това не е никаква „добра тактика“, а си е жива измама. Те ще се загубят.

— А дано, синко, а дано.

— Какво?

— В светлината на естеството на това начинание, врагът използва неортодоксална стратегия. Неортодоксалността не ми пречи — ха, та аз самият съм я използвал през по-голямата част от кариерата си. В тази ситуация фронталната атака е най-доброто, което може да приложи врагът. А вместо това той обгражда фланговете ни и пуска трасиращи гранати, пълни с конски фъшкии.

— Отново загубих връзката, Вожде — каза обаждащият се.

— Значи, антрополози, търсещи потомците на велико племе? — изсмя се подигравателно Гърмящата глава. — Племе от Шенандоа, диваци, представени на короната от Уолтър Рейли. Ти повярва ли на всичките тези простотии?

— Е, предполагам, че е възможно. Уопотамите са дошли някъде от Изток.

— От долината на река Хъдсън, а не от Шенандоа в северна Вирджиния. Всъщност те са били прогонени от мохоките, защото не са могли да се занимават със земеделие и не са умеели да отглеждат добитък, да не говорим, че въобще не са излизали от вигвамите си, като завали сняг. Те не са били никакво велико племе, а абсолютни несретници още от първия ден, докато не стигнали до река Мисури в средата на осемнадесети век, където са намерили истинското си призвание. Първо са се захванали с измами на дребно, а след това са корумпирали белите заселници!

— Откъде ти е известно всичко това?

— Почти няма нещо в историята на племето ти, което да не знам… Не, синко, зад тази секретна операция има някой и аз ще разбера кой е той. Захващай се за работа. Прати ги в гората!

Изминаха двадесет и три минути и членовете на скаутския екип на Голдфарб навлязоха един по един в малката, но гъста гора всеки но различна пътека. Бяха решили да се разделят, защото ценните указания, получени в бараката за сувенири, бяха отчайващо неточни и противоречиви, а тълпата кресливи скуоу се