Пътят към Омаха

— И той се надува и ти се надуваш, но той е може би най-чистият и най-интелигентният.

— Не думай.

— А селянинът се нарежда непосредствено след него, ако случайно той е следващият в списъка ти като обект за размишление.

— Така беше, наистина — нищо лично, нали разбираш. И какво друго?

— Все още чакаме вести за онзи вожд Лудия гъз, който нарича себе си Гърмяща глава. Веднъж да го пипнем и няма да се чудим повече как да се измъкваме от цялата тази бъркотия.

— Ами? И как по принцип ще стане това?

— По принцип той като, как му викахте, ищец, трябва да се яви пред Върховния съд заедно с адвокатите си, за да присъства на съдебните прения. Такова е изискването.

— Разбира се, че ще го направи, но това с какво променя нещата?

— Представи си, че този голям вожд се прояви като пълен психар, крещящ, че цялата работа е само майтап? И че е изровил всичките тези исторически документи само за да направи едно радикално изявление. Какво ще кажеш, а?

— Великолепно, Винсънт! Но как можеш евентуално да го направиш?

— Ще се погрижа. Имам си някои илачи със специално предназначение. От рода на онези, дето не са съвсем одобрени от Комисията по храните и лекарствата.

— Страхотно! Какво чакаш?

— Трябва да открия тоя кучи син! Чакай малко, печена ябълко, пак ще ти се обадя. Звънят на другата линия.

Директорът на ЦРУ прекъсна връзката, натисна два бутона и отговори на второто повикване: — Да, к’во има?

— Съзнавам, че не трябва да ти се обаждам директно, но мисля, че това, което ще ти кажа, едва ли би искал да чуеш от друг освен мен.

— Кой е на телефона?

— Голдфарб.

— Хайми Урагана? Ш’ти кажа нещо, приятел, ти беше най-великият…

— Престани, глупако, сега се занимавам с друг бизнес.

— Да бе, да, ама спомняш ли си Суперкупата през седемдесет и трета, когато ти…

— Там бях, приятел, и много ясно, че си спомням. Въпреки всичко сега се получи ситуация, за която ти би трябвало да си осведомен, преди да предприемеш каквото и да било… Гърмящата глава се измъкна от мрежите ни.

— Какво?

— Говорих с всеки един член на скъпоценната ми групичка, чиято сметка ще ти бъде предоставена от някакъв загубен мотел във Вирджиния Бийч. Тяхното единодушно мнение може да ти се стори трудно за възприемане, но измежду всичко, което чух, това е най-свястното…

— Какви ми ги говориш?

— Този Гърмяща глава е най-общо казано, живото превъплъщение на Големия крак — предполагаемото митично чудовище, което кръстосва канадските гори и прилича много на човек.

— Какво?

— Другото обяснение е, че той е Йети, гнусният Снежен човек от Хималаите, прекосил континенти, за да дойде и да прокълне правителството на Съединените щати… Приятен ден.

Глава 7

Генерал Макензи Хоукинс, прегърбил рамене, облечен в износен дискретносив габардинен костюм, прекоси бостънското летище „Логън“, търсейки мъжка тоалетна. Намери една и връхлетя вътре с огромната си пътна чатна, остави я на пода и огледа външния си вид в дългото огледало, поставено по протежение на мивките, където двама униформени служители миеха ръцете си. „Не е зле — помисли си той, — като изключим цвета на перуката“. Беше мъ-ъ-ничко по-червена, отколкото трябваше и малко по-дълга на врата. Очилата с тънки метални рамки, обаче, бяха превъзходни; падаха върху носа и му придаваха вид на разсеян академик. Можеше да прилича на всичко друго, само не на военен — това бе същността на стратегията на Ястреба в този момент. Всички следи от миналото му трябваше да бъдат заличени; умниците в Бостън бяха доста, а той трябваше да се покрие за следващите дванадесетина часа, време, достатъчно, за да разузнае и проучи Сам Девъро в собственото му обкръжение.

Сам изглежда имаше това-онова против срещата им, затова Мак не изключваше възможността да вземе Девъро със себе си насила. Сега времето беше от огромно значение, а Ястреба се нуждаеше от съдебните правомощия на Сам във възможно най-кратък срок; не трябваше да се губи нито час, въпреки че може би щяха да са потребни много часове, за да бъде убеден адвокатът да се присъедини към свещената крава за… „Зачеркни думата «свещена» — помисли си генералът, — тя би могла да предизвика спомени, дето би било добре да останат забравени.“

Мак изми ръцете си и махна очилата, за да наплиска лицето си като внимаваше да не размести перуката, която на всичкото отгоре беше и малко широка. В чантата му имаше тубичка лепило за скалпове и когато се прибереше в хотела щеше…

Всички мисли за неподходящата перука се изпариха в мига, в който почувства до себе си присъствието на нечие тяло. Вдигна глава и видя застаналия до него униформен мъж, чиято грозна усмивка разкриваше липсата на по-голямата част от зъбите му. Хвърли бърз поглед надясно и видя втория униформен да подпъхва гумени пречки под вратата на мъжката тоалетна. По-нататъшният бърз оглед потвърди очевидното; единствената авиокомпания, с която тия двамата можеха да имат нещо общо, не притежаваше нито самолети, нито пътници, а само белезници и килийни номера.

— Поосвеши ли се с фодичката, а старче? — каза с отчетлив испански акцент първият хилещ се нападател и дискретно приглади стърчащата от всички страни на фуражката си тъмна коса. — Не е лошо да се понаплискаш след дълъг полет, нъл’тъй?

— Да бе, чофече! — изкукурига вторият нападател, чиято фуражка стоеше дразнещо накриво. — По- хубафо е, отколкото да ти накиснат глафата ф кенефа!

— Има ли смисъл от тези реплики? — попита бившият генерал, като местеше поглед от единия към другия, отвратен от гледката на разтворените им яки изпод униформените куртки.

— Май не е много добра идеята да ти напъхаме глафата ф кенефа, к’во ш’ каиш?

— Тук трябва да се съглася с вас — отвърна Ястреба, внезапно осъзнавайки това, което считаше за невъзможно. — Вие да не би случайно да сте от предната линия на армейското разузнаване20, а?

— Имаме достатъчно мозък и сми достатачно любезни — да не ти дадем да си пъхнеш глафата ф кенефа, което не би било толкова интилигентно, нъл’ тъй?

— Не мисля. Човекът, който ме очаква, не би счел за нормално да вербува бойци като вас. Учил съм го да си подбира добре хората.

— Хей, човече! — каза втората неподходящо облечена пародия. — Ти да не се опитфаш да ни засегнеш? Да не би да не ти харесфа начинът ни на изразяване — сигурно не сме достатъчно добри за теб?

— Я зарежете тия глупости, soldados estupidos21! Никога през всичките ми години служба не съм позволявал произходът, религията или цветът на кожата на някого да имат нещо общо с преценката ми за възможностите му. Издигнал съм в Офицерския корпус повече черни, дръпнати и испаноговорящи от всеки друг с моя ранг — и то не защото са били чернилки, дръпнати или латиноамериканци, а защото са били по-добри от останалите! Ясно ли ви е?… Вие просто не сте на тяхното ниво. Вие сте пикльовци.

— Мисля, че достатъчно си поговорихме, човече — прекъсна го първият и усмивката му изчезна, докато измъкваше изпод куртката си дълъг нож. — Пистолетите дигат много джангър — просто ми подай портфейла си, часовника и всичко друго, което испаноговорящи отрепки като нас смятат за ценно.

— Ще ми пипнете ташаците, това искам да ви кажа — изрече Макензи Хоукинс, — Но защо точно мен