Пътят към Омаха

друг, отколкото да си купуват нещо. Те поздравиха други двама, които влязоха в магазина, но не и третия — мъж в странна униформа от неопределено естество. Новодошлият се отправи към последния щанд, където нямаше нищо друго освен натрошен лед, но той упорито надничаше отгоре му. След това, под изпитателните погледи на насядалите по масите старци извади от джоба си портативно радио, поднесе го до устните си и започна да говори.

— Фашисти! — изкрещя някакъв възрастен брадясал Зорба от масата до последния щанд. — Гледайте, той дава сигнал на германците!

Престарелите бивши партизани от Тесалоники28 като един се надигнаха да нападнат и заловят омразния враг, а в това време пазачите на Сам се втурнаха към него с извадени пистолети. Обектът на нападението на дъртите гръцки воини се отбраняваше от тях с ръце и крака и успя да ги отблъсне, след което се втурна към вратата, където спря за секунди, понеже се фрасна в един контейнер за риба.

— Аз познавам този човек! — извика Девъро, изтръгвайки се от прегръдката на пазителите си. — Той имаше свастика на яката! Видях го в асансьора! Да се махаме оттук!

— Разбира се, господин Д. Ще вземем филетата от онзи пазар на Бойлстън и отиваме направо на вашето място.

— Чакай малко! — изкрещя Девъро. — Не, няма да стане така… Дайте си саката на двама от тези приятели по масите и неколкостотин долара, за да се натикат в лимузината на Аарон и Пади да поразходи тия идиоти край пристанището… Кнут, ти излез пръв и му кажи да остави гърците в някоя пивница по пътя за къщата на Аарон, а аз ще се срещна с него там. Стош, ти повикай такси и ще оправим цялата работа.

— Това всичкото звучи страхотно, господин Д.! — изрече Стош, впечатлен от неочакваните авторитетни нотки в гласа на Сам. — Исках да кажа, сър, че все едно не говорехте вие… сър.

— Връщам се назад във времето, Стенли. Обучаван съм от професионалист. Той затяга обръча си около мен. Наистина го знам. Но е допуснал грешка.

— Каква грешка… сър?

— Използвал е редовни войници от армията на САЩ, за да му вършат мръсната работа. Униформата беше достатъчно проскубана, но забеляза ли стойката, високата подстрижка на врата — това копеле служи на правителството!

* * *

— Фелики чофече, къде си?

— Обикалям около пресечката. Задръстих се в скапания трафик. Ти кой си?

— Деси-Дос, Деси-Уно е з’мен.

— Здрасти, велики човече. Ти си по-луд от ято кукувици. — Какво е развитието на операцията?

— Зарежи майтапа, човече, едвам не ме претрепаха!

— Огнестрелна битка?

— С риби? Я не се занасяй… с някакви изкукуригали старчоци с бради, дето не говорят никакъв английски.

— Не разбирам какво ми говориш, Д-Едно.

— И аз не разбирам много какво става наоколо. Най-вече с този кльощав гринго, дето му гласиш нещо лошо.

— Изразявай се по-ясно, ефрейтор!

— Той прати няколко старчоци с голяма черна кола и ги облече в някакви смешни дрехи — въобразява си, че не сме го усетили. Много е тъп този гринго!

— Какво си въобразява, че не сте го усетили?

— Той чака няква друга кола. Един от неговите амиго стои отпред и съ оглежда.

— По дяволите, изобщо няма да мога да пристигна навреме. Ще го изпуснем!

— Ни съ безпокой, велики човече.

— Какво да не се безпокоя? Всеки час е важен!

— Ей човече, на колко далеч стават за говорене тези малките телефончета?

— Те са пластмасови, военни, ултракъсовълнови. До сто и петдесет мили на земя и двойно повече над вода.

— Ний няма да плувъми в никакви коли, тъй че всичко е о’кей.

— Какви ми ги говориш, по дяволите?

— Ще последваме грингото и неговите амигос.

— Ще последвате…? В името на цезаровите легиони, с какво?

— Деси-Дос, вече подпука един готин Шевролет. Ни съ бой, шъ държим връзка з’теб.

— Кола ли крадете?

— Ей, нищо не крадем. Това е както му викаш ти, добра стрътегия. Нъл’ тъй, велики човече?

* * *

Пади Лафърти определено не беше очарован от тримата брадати стари гърци в задната част на лимузината на Пинкъс. Първо, смърдяха на смесица от умряла риба и баклава; второ, щракаха де що бутон им попаднеше, също като някакви луди във видеосалон; трето, изглеждаха гротескно в саката на Сам, Стош и Кнут, които не им бяха по мярка — особено с тези бради, стигащи чак до реверите; четвърто, съществуваше голяма вероятност единият от тях да си беше изсекнал носа — даже два пъти — в кадифените завески на прозорците; пето, о, по дяволите, имаше ли смисъл? Трябваше да почисти основно колата, преди господин Пинкъс да влезе в нея.

Пади не че имаше нещо против това, което вършеше Сам; даже беше отчасти вълнуващо и определено нарушаваше монотонността на дневното му шофьорско разписание, но на Лафърти нищо не му беше ясно. фактически, цялата истина беше известна само на младока Девъро и на господин Пинкъс. Явно, Сам се е забъркал в някакви патаклами преди няколко години и сега някой го преследваше, за да си отмъсти. Това, разбира се, беше достатъчно за Пади; той много обичаше Девъро и въпреки че този адвокат с гореща кръв би могъл да се държи по-добре от време на време, всеки, който знаеше името на един от най-славните армейски мъже, генерал Макензи Хоукинс, беше нещо специално в очите на Лафърти. Твърде малко хора в днешно време имаха нужното уважение към старите воини.

Телефонът в лимузината внезапно иззвъня и рязко прекъсна героично настроените мисли на шофьора относно човека, когото помнеше от славните десет дни във Франция, когато бе поел командването на батальона им. Той извади телефона от гнездото му и каза:

— Лафърти на телефона.

— Пади, Сам Девъро е! — извика гласът от другата страна.

— Познах те, момко. Какво има, Сами?

— Надявах се да е така, но се боя, че не е. Поглеждам в огледалото от време на време. Нас ни следят!

— Това не се връзва, момко. Сигурен ли си?

— Определено! Обаждам ти си от един телефон на улица „Уолтъм“ — мястото се казва „Лошите другарчета на Нани и Други“.

— Хей, момко, махай се оттам. Не би трябвало да те виждат на това място. На господин Пинкъс няма да му хареса.