Пътят към Омаха

избрахте?

— Ето затофа! — извика оня, който вече не се хилеше, и тикна ножа пред лицето на Ястреба.

— Сигурно се шегувате! — С все същото учудено изражение Ястреба се обърна на място, хвана китката с ножа и я изви в посока обратна на часовниковата стрелка с такава сила, че оръжието моментално падна на земята. Същевременно заби левия си лакът в гърлото на онзи зад себе си и с това го принуди да заеме най-подходящата позиция за карате удар в челото. След това бързо се обърна към негодника с липсващите зъби, който лежеше на пода и държеше изкълчената си ръка:

— Добре, задници такива, това беше един малък урок по самозащита.

— Какво… човече? — измънка този на пода, който беше в съзнание, опитвайки се да докопа ловджийския си нож. — О’кей, вече нямам предимство — призна си нападателят. — Значи ще си отида пак в килията — нищо ново, а, човече?

— Я млъкни малко — изрече Ястреба, събра очите си в една точка и се замисли за момент — може пък от тебе да излезе нещо по-добро. Тактиката ви, например, не беше лоша, но изпълнението беше слабо. Униформите и пречките за вратите ми харесаха, показват въображение в условията на свободна интерпретация. Това, което ви липсва, е стратегията — какво ще стане, ако врагът се възпротиви с възможности, които не сте предвидили. Вие просто не сте си направили подходящ анализ, синко!… А от друга страна ще имам нужда от адютанти, които са виждали битки. Може би с малко дисциплина ще мога да използвам и вас. Имате ли превозно средство?

— Какво да имаме?

— Кола, автомобил, средство за придвижване. Не е задължително да е регистрирано на някоя жива или мъртва персона, която може да бъде издирена по номера.

— Ами имаме един потрошен олдсмобил от Средния запад, фсе още на името на една голяма клечка.

— Много добре. Тръгваме, cabaleros22! Тридесет минути обучение и малко подстрижка, и ще си имате престижна временна работа, и то добре заплатена… Униформите наистина ми харесват — остроумни и изключително полезни.

— Ти си loco hombre23, мистър!

— Съвсем не, синко, съвсем не. Винаги съм вярвал, че правя всичко за доброто на обез правените — което всъщност е залегнало в основата на сегашното ми занимание… Хайде, вземи се в ръце и се изправи, момче, искам перфектно изпълнение и от двама ви! Помогни ми да вдигнем приятеля ти от пода и да се изнизваме!

* * *

Главата на Девъро бавно се показа от дясната половина на тежката блестяща двойна врата, водеща към труднодостъпните тавански кабинети на Аарон Пинкъс и съдружници. Огледа се предпазливо първо надясно, след това наляво, повтори това упражнение и кимна. В същия момент двама яки мъжаги в кафяви костюми влязоха в коридора и застанаха с лице към асансьора в края на площадката, разделени един от друг колкото Сам да застане между тях.

— Обещах на Кора да купя малко прясна моруна на път за вкъщи — каза безизразно адвокатът на двамата си пазители, докато вървяха по коридора.

— Ще купим прясна моруна — каза мъжът от лявата страна на Сам с леко негодуващ глас и поглед, вперен право напред.

— Тя храни Пади Лафърти с филета — добави пазителят отдясно с нещо повече от леко негодувание. — На скара.

— Добре де, добре, ще спрем да вземем и две пържоли, става ли?

— По-добре вземи четири — предложи левият все така монотонно. — Смяната ни свършва в осем и онези горили ще надушат филетата.

— Ами картофи? — попита левият. — Кора пести картофите, а всички обичат картофи.

— Кора не готви картофите много добре след шест часа — каза десният, позволявайки си мимолетна усмивка на безизразното лице. — Май понякога й е трудно да уцели фурната.

— Аз ще ги изпека — рече левият.

— Моят полски колега не може да живее без „картофаблите“ си.

— Казва се картофла, дупе такова. Моят шведски колега е трябвало да си стои в Норвегия, нали господин Д.?

Вратите на асансьора се разтвориха и тримата влязоха вътре, където с изненада откриха двама мъже в униформа, които явно се бяха качили на тавана по погрешка, защото не направиха никакъв опит да излязат. Сам кимна любезно, обърна се към затварящите се врати, след което пребледня и очите му се разшириха от изумление. Освен ако тренираният му адвокатски взор не го мамеше — двамата униформени служители в дъното на кабината имаха малки пречупени кръстове на яките на ризите си! Правейки се, че го сърби врата, Девъро се обърна леко, за да се почеше и очите му се впиха във вратовете им. Малките черни емблеми наистина бяха свастики! Погледът му за момент се кръстоса с този на мъжа в ъгъла. Той се усмихна, но дружелюбната му усмивка малко се разваляше от отсъствието на доста зъби. Сам бързо извърна глава напред, объркването му нарастваше — после внезапно му просветна. Според жаргона на Бродуей, Бостън се смяташе за „град на експеримента“. Очевидно вървеше някаква пиеса за Втората световна война и хората си правеха предварителна реклама. И въпреки всичко тези актьори би трябвало да се позамислят, преди да излязат по улиците в такива костюми. От друга страна, често беше чувал да казват, че актьорите са хора с друг начин на живот; някои живеели с ролите си двадесет и четири часа в денонощието.

Вратите се отвориха в препълненото с хора фоайе и Девъро пристъпи навън; застана на едно място и се заоглежда, докато пазителите му го обградиха. Тримата се отправиха с бърза стъпка към изхода на сградата, разбутвайки тела и дипломатически куфарчета. До бордюра ги чакаше лимузината на Аарон Пинкъс.

— Човек може да си помисли, че се намира в Белфаст и си пази задника от смахнатите бомбаджии — каза Пади Лафърти, седнал зад волана, докато тримата му пасажери се настаняваха на задната седалка. Девъро бе сплескан между двамата юначаги. — Направо към къщи ли, Сам? — продължи шофьорът, докато се опитваше да гмурне огромната си кола в уличния поток.

— Две спирки, Пади — отвърна Девъро, — моруна и пържоли.

— Кора си е казала тежката дума, а момко? Тя ще сготви свястно филе, само ако й напомниш да го махне навреме от огъня. В противен случай получаваш някакви прегорели остатъци, плуващи в бърбън.

* * *

Макензи Хоукинс се беше вторачил през стъклото на крадения олдсмобил в регистрационния номер на лимузината пред него. На зеления фон с бели букви беше изписано името ПИНКЪС, като че ли това трябваше да всява страх в сърцето на наблюдателя. „Можеше да стане — помисли си Мак, — но ако името беше по-заплашително“. Въпреки всичко беше доволен, че го е забелязал пред сградата, в която работеше Сам, а пък самото име Ястреба не би могъл да забрави. Седмици наред по време на предишната работа на младия адвокат в полза на бившата им корпорация Сам непрекъснато пищеше: „Какво би си помислил господин Пинкъс?“, докато най-накрая Мак не можеше да го понася и затваряше някъде за по петнадесет минути истеричния адвокат, само и само да си отдъхне от него. Този следобед, обаче, краткото телефонно обаждане в адвокатския офис потвърди факта, че Сам се е прибрал у дома си и по някакъв начин — Бог знае какъв — се е помирил c Аарон Пинкъс, чието име се беше превърнало в анатема за Ястреба.

Оттук нататък се беше оказало фасулска работа да покаже на новообучените си и прилично подстригани адютанти една снимка на Девъро отпреди шест години и да им нареди да се возят непрекъснато в един асансьор, който отиваше до помещенията на тавана, докато обектът се появи и след това да го последват на дискретно разстояние, където и да отиде, като поддържат връзка с командващия ги офицер посредством уоки-токитата, с които ги беше снабдил от пътната си чанта. Избягвайте разните идеи, кабалерос, защото присвояването на правителствена собственост се наказва с тридесет години затвор, а при мен е вашата крадена кола с отпечатъци от пръстите ви навсякъде по нея.