Пътят към Омаха

— Самият той, сър — отвърна Мак и драматично, с рязък жест свали лошо стоящата перука от главата си. Посивялата му коса, подстригана според изискванията в американската армия, щръкна на всички страни, широчината на раменете му всяваше заплаха. — Какво имаме да си казваме един на друг, сър?

— Доколкото преценявам, много, генерале. С ваше позволение, генерале, аз съм ваш противник и командваш противоположната страна в малката схватка, в която се намираме. Това приемливо ли е?

— Вижте какво ще ви кажа, командир Пинкъс. Мислех, че имам превъзходни адютанти, но вие ги обградихте по фланговете. Не го отричам.

— Тогава ще трябва да направите преоценка на мнението си, генерале. Аз не обградих тях, а обградих вас.

— Бихте ли повторили, сър?

— Хората ви са блестящо обучени, признавам. С радост бих наел който и да е от тях. Работата в рибния магазин, групирането в сенките на входовете по тъмната улица — и това, което ме удиви, запалването на мотора без ключ, само с просто вдигане на капака на колата пред нас! Въпреки обширните ми познания искам да попитам как го направиха?

— Просто е, comandante — каза Д-Две със светнали очи. — Там има три жички, дето трябфа да се осфободят и след тофа да се допрат…

— Достатъчно! — изрева Ястреба, вторачен в Аарон Пинкъс. — Ти каза, че си обградил мене, дърт негоднико.

— Струва ми се, че сме на една и съща възраст — прекъсна го известният бостънски адвокат.

— Не и там, откъдето идвам аз!

— Може би не, ако не броим шрапнела в гръбнака ми от Нормандия — каза тихо Пинкъс.

— Вие сте бил…

— В Трета армия, генерале. Но нека да не се отклоняваме. Аз обградих вас, защото наскоро се запознах с военното ви досие и с вашата неортодоксална, но винаги успешна тактика. Трябваше да го направя за доброто на Сам.

— Точно Сам е човекът, с когото трябва да се видя.

— Ще се видите, генерале. И аз ще слушам внимателно всяка произнесена от вас дума.

В това време с вагнерова тържественост лимузината на Пинкъс се появи в началото на паркинга. Очевидно забелязвайки буика на работодателя си, Пади Лафърти зави наляво и подкара бързо по паважа, след което гумите му изсвириха, спирайки на три метра от малката групичка отстрани на сградата. Шофьорът изскочи от колата, шестдесет и три годишното му яко тяло бе стегнато и готово за схватка.

— Отдръпнете се, господин Пинкъс! — изрева Пади. — Не знам какво правите тук, сър, но тези негодници няма да ви докоснат!

— Загрижеността ти е похвална, Пади, но не е необходима демонстрация на сила. Съвещанието ни протича миролюбиво.

— Съвещание ли…?

— Съвет на главнокомандващите, бих казал… Господин Лафърти, мога ли да ти представя великия генерал Макензи Хоукинс, за когото може и да си чувал?

— Исусе, Марийо и Йосифе — прошепна шофьорът, пронизан от страхопочитание до мозъка на костите си.

— Великият човек наистина ли e h’enerale grande31? — каза Деси-Едно също толкова впечатлен.

— El soldato magnifico!32 — добави Деси-Две бавно, без да откъсва учудения си поглед от Ястреба.

— Не мога да повярвам — изпелтечи Пади, останал почти без глас. — Мислех си за вас само преди няколко минути, сър, чух славното ви име от устата на един уважаван бивш млад воин. — Изведнъж шофьорът застана в стойка мирно и отдаде чест с дясната ръка. — Артилерийски сержант Патрик Лафърти е на вашите услуги и под вашето командване, сър!… Тази чест надхвърля и най-смелите ми мечти…

Тогава се чу писъкът, отначало заглушен от движението по близкото шосе, но усилващ се до момента, в който тичащите крака стигнаха до тях. — Пади, Пади! Видях лимузината! Къде си, Пади?… За Бога, Лафърти, отговори ми!

— Тук съм, Сам. Марш насам, войнико!

— Какво? — Девъро зави задъхан покрай ъгъла на сградата. Преди да успее да нагоди зрението си към сенките, Патрик Лафърти изджавка с авторитетния си сержантски лай. — Мирно, момче! Представям те на един от най-великите мъже на нашето време, генерал Макензи Хоукинс!

— Здрасти, Сам.

Девъро за момент се парализира, способен да издава само ниски гърлени звуци през зяпналата си уста. Очите му диво шареха насам-натам в пълна паника. Изведнъж, със скоростта на подплашен фазан, възбуденият адвокат се обърна и затича през паркинга, размахвайки безразборно ръце и ревейки срещу залязващото слънце.

— След него, адютанти!

— Пади, спри го, за Бога!

Адютантите на Ястреба се оказаха по-бързи в краката от старичкия шофьор на Аарон Пинкъс. Деси-Едно залови Сам в опасна близост до спуснатата задна част на един тежкотоварен камион, докато в същото време Деси-Две го хвана за главата, свали вратовръзката му и му я затъкна в устата.

— Момко — изкрещя възроденият артилерийски сержант Патрик Лафърти — недостоен, такъв си ти! Това ли е начинът да изразиш уважението си към един от най-свестните мъже, обличали някога униформа?

— Мммффф! — възпротиви се Самюъл Дансинг Девъро и затвори безсилно очи.

Глава 8

— Добър базов лагер, командир Пинкъс, наистина много добър — обяви Макензи Хоукинс, излизайки от спалнята на хотелския апартамент, където се беше преместила конференцията. Сивият костюм на бившия генерал бе заменен от украсената с мъниста уопотамска туника от еленова кожа — естествено, без короната от пера. — Вижда се, че сте високопоставен служител.

— Държа това място за бизнес-срещи, а и Шърли харесва адреса — каза Аарон с отсъстващ вид, задълбочен в многобройните страници, натрупани на бюрото пред него. Очите му иззад дебелите стъкла на очилата се бяха разширили от учудване. — Това е невероятно! — добави той тихо.

— Е, сър, при положение, че съм бил с Уинстън в Чекърс — прекъсна го Ястреба, — на ваше място не бих се изразил толкова силно. Просто казах, че е хубаво.

— Откъде взехте това? — извика Аарон внезапно, свали очилата си и загледа Макензи настойчиво. — Кой е този блестящ правист и историк, който го е сътворил?

— Той — отвърна Ястреба, сочейки към сепнатия Девъро, седнал на една кушетка на три метра от тях. Ръцете и краката му бяха свободни, но не и устата, залепена с осемсантиметров скоч. Разбира се, генерал Хоукинс беше настоял да намажат устните на Сам с вазелин, за да не влизат в противоречие с Женевската конвенция за военнопленниците. Истината беше, че вече никой не издържаше да слуша изобличителните речи на Девъро, включително и адютантите на генерала — Деси-Едно и Деси-Две, които стояха зад кушетката изправени и с ръце на хълбоците.

— Самюъл ли изработи това? — попита невярващ Пинкъс.

— Ами, всъщност не той самият, но тук е неговият дух, така че в пълен смисъл отговорността е негова.

— Мммффф! — се чу приглушеният, но все още яростен протест откъм кушетката. После Сам се хвърли напред, но се спъна и падна с лице към пода. Правейки яростни гримаси, той запълзя напред, докато генералът издаваше заповедите си.

— Адютанти, готови за атака!

Същински добре обучени командоси, Деси-Едно и Две прелетяха над кушетката. Бутайки Сам обратно на пода и двамата погледнаха нагоре към Ястреба за по-нататъшни инструкции.