Пътят към Омаха

сейфове на правителствените архиви, поради причини, засягащи дълбоко интересите на държавата…

— Какво? — измънка разсеяно Хоукинс, с пълното съзнание, че сега Сам Девъро се е втренчил в него.

— Водните знаци на тези архивни фотокопия издават една рядко използвана хартия със стоманени нишки, предназначена да устои на разрухата на времето и условията в сейфовете. Всъщност, струва ми се, че е била изобретена от Томас Едисон около началото на века и е била въведена за ограничено използване в архивите към хиляда деветстотин и десета или единадесета.

— Защо ограничена употреба? — запита Девъро неохотно през стиснати зъби, продължавайки да гледа в Ястреба.

— Всичко е относително, Самюъл. В онези дни бюджетният дефицит, когато го е имало, е бил ограничен до не повече от неколкостотин хиляди долара, и дори тези суми са карали Потомак да замръзва. Подсилените със стомана страници на тези снимки са били изключително скъпи и прехвърлянето на хиляди и хиляди исторически документи върху тях би разорило хазната. Ето защо са били избрани само ограничен брой.

— Кои документи влизат в този ограничен брой, Аарон? Пинкъс се обърна към генерал Макензи Хоукинс с тон почти като на съдия, произнасящ присъда.

— Документи, определени от правителството да останат извън човешки взор минимум сто и петдесет години.

— Ами, по дяволите! — Ястреба тихо подсвирна и плесна с ръка по еленовата кожа. — Истинска златна жила — добави той, поглеждайки благосклонно към Сам. — Синко, не се ли гордееш да бъдеш „духовният подбудител“, както се изрази тук присъстващият превъзходен командир, на този грандиозен проект?

— Какъв е този шибан проект? — изстреля Девъро. — И за какво „духовно подбудителство“ става въпрос?

— Ами, Сам, нали знаеш, че ти едно време все говореше за онеправданите хора на тази земя и колко малко се прави за тях? Аз наистина уважавах възгледите ти, синко, наистина.

— Ти никога не си уважавал нещо или някого.

— Това вече не е истина, момко, и ти го знаеш — възмути се Макензи и заплаши с показалец Девъро. — Спомни си всичките ти разговори с момичетата. Всяка една от тези прекрасни дами ми се обаждаше, за да изрази искреното си уважение и обич към теб. Особено Ани, която…

— Изобщо не ми споменавай това име! — изкрещя Сам, захлупвайки с ръце ушите си.

— Мили Боже — измънка Пинкъс, — аз се оттеглям от това събеседване.

— Но, чуй ме, синко. Аз потърсих онеправданите, хората, които са били подтиснати от системата и посветих всичките се усилия за възстановяване на правдата. Някак си мислех, че ще бъдеш горд с мен. Бог знае, че се опитах — Ястреба сведе глава в отворената яка на уопотамската си туника от еленова кожа и заби нещастно поглед в покрития с мокет под на хотелския апартамент.

— Престани да се правиш на палячо, Мак! Не знам какво си направил или си се опитал да направиш, знам само, че не искам да знам!

— А може би е необходимо, Сам.

— Само… една минутка — Пинкъс ги прекъсна, загледан в изпълнения с искрено съжаление Ястреб. — Мисля, че е време да бръкна в прехвалената си торба с професионални познания и да извадя един специфичен, макар и рядко използван казус. Наказанието за неправомерна намеса в запечатани правителствени архиви е тридесет години затвор.

— Не думай! — каза генералът, явно претърсвайки с поглед синия мокет за някаква фигурка по него.

— Точно така, генерале. И доколкото тази информация не ви оказва видимо въздействие, с радост заключавам, че консултантът ви е имал пълното право да изучава документите, на които се позовава тази петиция.

— Погрешно! — изрева Сам. — Той ги е откраднал! Всичко това пак е бъркотия с военното разузнаване! Тази позорна издънка на човешкия род, тази чудовищна военна грешка, този легендарен крадец го е направил отново! Сигурен съм, защото познавам това изражение на мръсно малко момченце, което си подмокря леглото и после ти заявява, че под завивките вали. Той го е направил!

— Е, генерале — продължи Аарон, поглеждайки над рамката на очилата си. — Изглежда обвинението повдига резонен въпрос, доколкото отнася настоящите обстоятелства към предхождащо деяние, потвърдено от самия вас и отнасящо се до откраднати разузнавателни досиета.

— Виждате ли, командир Пинкъс — започна Макензи като премигна няколко пъти и изви устните си в израз на озадачение. — Тази специализирана вербална главоблъсканица ми завъртя главата. Да ви кажа честно, не схванах и половината от това, което казахте.

— Лъжец! — изкрещя Сам и внезапно се разпя с дразнещ глас като дете, предизвикващо друго дете. — Под завивките вали-и. Под завивките вали-и…!

— Млъкни, Самюъл! — възмути се възрастният адвокат и се обърна към Ястреба с твърд и авторитетен глас: — Вярвам, че бързо ще разсеем това съмнение, генерале. Досега професионалната ми учтивост не ми позволяваше да настоявам за името на неимоверно талантливия ви консултант, но се боя, че сега се налага. Той би могъл да отхвърли обвинението, отправено от младшия ми съдружник и да изясни нещата.

— Едва ли ще е редно, сър, един командващ офицер да иска от друг да издаде тайна — изправи се генералът със стоическо изражение на лицето. — Тези неща подхождат на низшите ешелони, където честта не е толкова на почит и гръбнаците са от всичко друго, но не и от стомана.

— Хайде, генерале, наистина, на кого би могло да навреди това? Нали това толкова блестящо и убедително изложение, което прочетох, все още не е предявявано пред никой съд. Вие нямате подкрепа на адвокат, а и липсва каквато и да е реакция от страна на правителството — Аарон спря да говори и се засмя тихо. — В противен случай, всички щяхме да разберем, защото цялата юридическа система, както и Министерството на отбраната, щяха да спрат да функционират и всички, имащи нещо общо с тях, щяха да надигнат вой до небесата. Така че, сам виждате, генерале, няма нито да загубите, нито да спечелите от това… — добросърдечното изражение на Пинкъс внезапно замръзна на лицето му. То бавно изчезна, очите му се разшириха и цветът на лицето му придоби пепеляв оттенък. — Мили Боже, моля те не ме изоставяй — прошепна той, взирайки се в напълно незаинтересованото изражение на Макензи Хоукинс. — О, Господи, то е било внесено!

— Да кажем, намери пътя си към мястото, закъдето беше предназначено.

— Това със сигурност не е бил някой легитимен съд?

— Някои казват, че е така.

— Но в медиите не се е появило нищо? Повярвайте ми, те биха си прегризали един на друг гърлата, за да се докопат до такава изключителна информация. Та това е катастрофа!

— Може и да има причина за това.

— Каква причина?

— Хаймън Голдфарб.

— Хаймън кой?

— Голдфарб.

— Това ми звучи познато, но наистина нямам и най-слаба представа…

— Той е бивш футболист.

За няколко секунди лицето на Аарон Пинкъс се подмлади с двадесет години: — Искате да кажете, Хайми Урагана? И Хебрю Херкулес…? Наистина ли го познавате, Мак — исках да кажа… генерале, разбира се.

— Дали го познавам? Аз вербувах този щур евреин.

— Вие го какво?… Той не само беше най-великият нападател на лигата, но разчупи представата за евреите като за прекалено предпазливи хора. Той беше лъвът на Юдея, ужасът на защитниците — един Моше Даян на американското футболно игрище!

— А също така и мошеник…

— Какви ги говорите?