Пътят към Омаха

— Той свърши доста работа — неофициално — за правителството, фактически, може да се каже, че аз го въведох в този бранш, всъщност.

— Бихте ли се доизяснили, генерале?

— Казано накратко, във връзка с едни оръжейни спецификации имахме проблем с няколко цапнати усти, но не можехме да ги разкрием, въпреки че знаехме откъде изтича информацията. Натъкнах се на Голдфарб, който тъкмо си беше направил консултантска кантора по въпросите на мерките за сигурност — леле-мале, снимката му по потник би смразила и Годзила — и му възложих да се заеме с проблема. Би могло да са каже, че той и наемниците му успяват да проникнат и там, където онези от Службата на главния инспектор не могат и да припарят.

— Генерале, какво общо има Хаймън Голдфарб с тишината, последвала невероятното ви изложение. Вместо това би следвало да се развихрят демонски безчинства?

— Ами стават и такива работи. Неговата известност се разпространи със скоростта на пламък от огнехвъргачка и всички в града започнаха да търсят услугите му — най-вече един срещу друг. Списъкът на клиентите му от правителствените учреждения буквално преповтаря справочника „Кой кой е“. Той има множество силни приятели, които не биха признали дори, че са чували за него, даже и да ги скубеш косъм по косъм. Страхотни обвинения надвисват само с едно повдигане на веждите от негова страна… Виждате ли, точно тогава разбрах, че сме налетели на златоносна жила.

— Златоносна жила…? — Аарон тръсна глава, опитвайки се да спре звъна на цимбали в черепа си. — Мога ли да ви помоля да обясните по-подробно?

— Неговите хора са по следите ми, командире Пинкъс. Имаше схватка, обектите бяха заловени и заставени да мълчат — прочетох ги всичките като разтворена книга.

— Залавяне… мълчание, книга? Те са по следите ви…?

— След като заявлението на племето уопотами беше подадено — дълго след това! Което означава, че петицията е била възприета насериозно, но са крили новината под тогите си. И така, какво правят те междувременно? Наемат Хайми Урагана да им реши проблема. Намери, залови и унищожи! Ясни са ми като разтворена книга.

— Но, генерале, едно обикновено съдилище с всичките му дела и отлагания и… — физиономията на Пинкъс още веднъж се вкамени и думите излязоха от устата му като едва доловим дъх — О, мили Боже, това не е било…? Не е ли било?

— Нали знаете правилата, командире. Ищецът срещу държавата има директен достъп, зависещ единствено от достоверността на аргумента.

— Не… не може да сте го направил!

— Боя се, че го направих. Незначително допълнително убеждаване на няколко чувствителни юристи и се отправихме директно към голямата вана.

— Каква вана? — извика напълно объркалият се Девъро. — Какви лъжи се опитва да пробута този нравствен дегенерат?

— Ужасявам се, защото може и да ги е пробутал някъде много високо — каза Аарон с немощен глас — Той е отнесъл тази блестящо построена петиция, основана на материали, откраднати от запечатаните архиви, директно към Върховния съд.

— Шегуваш се, нали?

— Заради всички нас, ще ми се да се шегувах — Пинкъс внезапно възвърна гласа и стойката си. — Сега обаче ние можем да стигнем до дълбините на тази лудост. Кой е вашият официален адвокат, представител на ищеца, генерале? Едно просто телефонно обаждане би ми открило името му.

— Едва ли ще е така, командире.

— Тоест?

— Пристигнах тук едва тази сутрин.

— Просто отговорете на въпроса ми, генерале! Официалният адвокат, ако обичате!

— Той — отвърна Ястреба, посочвайки Сам Девъро.

Глава 9

Винсънт Франсис Асизи Манджекавало, известен във висшите кръгове като Вини Бам-Бам и също така с кодовото име Рагу, директор на Централното разузнавателно управление, се разхождаше нервно в кабинета си в Ленгли, Вирджиния, с озадачено и объркано изражение. Не разбираше нищо! Къде беше провалът? Планът беше толкова прост, толкова неуязвим и железен… А е равно на Б, а то от своя страна на В. Това означаваше, че А е равно на В. Но някъде там, в това просто уравнение, Хаймън Голдфарб и хората му бяха затрили наемниците си, а личният пратеник на Винсънт, неговата сянка в бизнеса, беше успял да се изгуби! Големият крак! Ужасният снежен човек! Какво му ставаше на Урагана, да го вземат мътните! Каква чавка беше изпила прехваления му мозък? И къде е онази нещастна отрепка, която лично той беше успял да отърве от огромните дългове във Вегас и го беше назначил на солидна държавна работа, заповядвайки на момчетата от казиното да зачеркнат завинаги дълговете му в интерес на националната сигурност? Беше изчезнал, синковецът му със синковец, мамка му и прасе! Но защо?

Малкият Джоуи Погребалния саван страшно се беше зарадвал, когато големият му тежкокалибрен приятел се обади. Преди използваха Джоуи да следи безделниците от доковете на Бруклин до изисканите клубове на Манхатън. Тогава Джоуи се справяше отлично. Той можеше да застане където си иска и никой да не го забележи. Джоуи се сливаше дори с тапетите толкова бързо, както и с тълпата в метрото. Той беше роден талант. А като се добави сивото му и безизразно лице… Но къде, по дяволите, беше той? Би трябвало да му е известно, че ще се чувства много по-добре със своя приятел Винсънт. В крайна сметка цифрите срещу името му във Вегас можеха да бъдат възстановени толкова бързо, колкото и изчезнаха. А хората от казино „Тукседос“ отново щяха да надушат следите му. Винсънт не виждаше смисъл в изчезването му. В нищо не виждаше смисъл!

И тогава телефонът иззвъня. Той беше скрит в най-долното дясно чекмедже на бюрото му. Манджекавало се втурна към него. Беше инсталирал линията собственоръчно, през нощта, с помощта на специалисти, далеч по-опитни от така наречените експерти в правителствената Агенция по тайните комуникации. Никой от правителството не знаеше номера. Той беше запазен за важни хора, които наистина вършеха работа.

— Да — излая директорът на ЦРУ.

— Малкият Джоуи е, Бам-Бам — изрече далечният глас по телефона.

— Къде ходиш, бе? Да ти го начукам, говедо! Къде ходиш тридесет и шест часа? Ден и половина те чакам!

— Защото всяка минута от това време съм прекарал в разкарване от едно шибано място на друго, още по-шибано. Главата ми се замая!

— Какви ги говориш?

— Между полетите ми със самолет и разплащанията ми с шофьори, които са готови да ми се изхрачат в лицето, и докато подкупвах едно пенсионирано ченге, дето ме беше окошарило навремето, за да направи една съвсем малка проверка при старите си приятели, та да открият някаква шантава лимузина с още по- шантав номер, не ми остана и секунда време да ти се обадя.

— Добре, добре. Разкажи ми сега какво точно се случи. Намери ли нещо, което да може да ми свърши работа?

— Ти ако не можеш, аз мога. В тази мозайка има повече откачени парченца, отколкото в порция салата и определено струва повече от онези там цифри във Вегас.

— Хей, Джоуи, „онези там цифри“ надвишаваха дванадесет хиляди!

— Това, което имам, струва поне двойно повече, Бам-Бам.

— Хайде да не използваш това име, а? — каза с мек тон Манджекавало. — Просто не подхожда на този високопоставен кабинет.

— Хо-хо, Вини. Доновете май не трябваше да те пращат на училище. Губиш скромността си и не проявяваш никакво уважение.