— Никой от Нас няма да оцелее. Не могат да си позволят да ни оставят живи.
На три хиляди мили западно от Бостън, щата Масачузетс, и малко на север се намира почтеният град Сан Франциско, щата Калифорния. Няма да бъде изненада, ако разберем, че болшинството от новодошлите в Бей Сити от Източното крайбрежие са бивши обитатели на Бостън. Някои демографи приписват заслугата на величественото пристанище и казват, че това е основният фактор, привлякъл тези бегълци от Ню Ингланд. Други твърдят, че причината е в осезаемия академичен дух, поддържан от множеството университетски градчета и усърдно множащите се кафенета, в които се обсъждат всякакви теми, присъщи и на Бостън. Има и трети. Те настояват, че магнетизмът се крие в нарастващата и нерядко окуражаваща толерантност към различните начини на живот, която допада на нестандартната бостънска душевност. Например бостънските избиратели застават с радваща чистосърдечност зад мнение, противоположно на общонационалното. Тези думи нямат нищо общо с нашата история, ако изключим това, че личността, с която ще се запознаем, както и някой си Самюъл Дансинг Девъро, бяха завършили право в Харвард.
Всъщност тази личност се беше срещала със Самюъл Девъро. По едно време „Аарон Пинкъс и съдружници“ активно се интересуваше от нея и желаеше да я привлече на работа при себе си. За щастие или пък за нещастие тя намери друго поле за изява, защото бе пропита изцяло от съзнанието, че е член на едно малцинство, а това чувство дълбоко озадачаваше както бостънските професионалисти, така и академичните сноби. Тя не беше черна. Не беше еврейка, азиатка, южноамериканка, нямаше родствени корени нито в Средиземноморието, нито в земите на Бенгал или край Арабско море. За нейното малцинство нямаше нито клубове, нито общества, нямаше фондации, защото…никой не ги
Тя беше индианка.
Името й беше Дженифър Редуинг, като „Дженифър“ заменяше „Изгрев“. Според нейния чичо, вожда Орлов взор, името й беше дадено, защото беше излязла от утробата на майка си с първите лъчи на слънцето в Мидландската болница в Омаха. В годините, в които подрастваше, тя разбра, че тя, а по-късно и брат й, са измежду най-надарената част от младото поколение на уопотамите и по този случай Съветът на старейшините отпусна необходимата сума, за да й осигури добро образование. И след като се възползва от този подарък с целия талант, който имаше, тя едва изчака последните изпити, за да се върне в Запада — възможно най-на запад, където хората не очакваха
Всъщност установяването й в Сан Франциско беше по-скоро случайност, отколкото нещо планирано. Тя се бе върнала в Омаха, беше си взела изпитите пред Общинската комисия и бе наета на работа от една престижна правна фирма, когато се случи инцидентът. Един от клиентите, известен фотограф, беше получил поръчка от списание „Нешънъл Джиографик“ да направи серия снимки в модерен индиански резерват и нещо като фотографско есе за самобитната фауна. Неговите снимки щяха да бъдат противопоставени на други от миналото, като целта беше да се покаже унищожаването на фауната, позната някога на коренните жители на страната. Този фотограф беше похотлив професионалист и когато получи поръчката, се отчая от мисълта, че трябва да прави снимки на някакъв умиращ животински свят. Кой се интересуваше от това? Но с известна доза въображение можеше да промени всичко. Например с един автентичен гид на всички снимки, да речем „Червената“ Редуинг,
— Чуй, Ред36 — започна фотографът една сутрин, след като подаде главата си в офиса й. Той употреби прякора, използван от нейните приятели, който произлизаше от фамилното й име, а не беше асоциация с цвета на кожата й. — Какво ще кажеш, ако изкараш няколко стотачки.
— Ако е това, което веднага си помислих, добре е да слезеш веднага долу при Дути — беше ледения й отговор.
— Сладур, не ме разбра правилно.
— За теб се чува какво ли не.
— Не, честно. Става въпрос за съвсем почтено предложение от името на „Джиографик“.
— Те показват голи африканки, но нещо не мога да си спомня голи бели жени. Ходя редовно на лекар и зъболекар37, така че съм запозната с публикациите.
— Бъркаш, лейди. Аз просто търся един живописен гид за есето си, посветено на индианските резервати. Един адвокат, възпитаник на Харвард, по случайност се явява член на индианско племе. Този именно адвокат може да направи разликата между четен с внимание материал и разсеяно прелистване на страниците.
— О?
Ударът беше направен. Ако оставим факта, че Ред беше една изключително обещаваща млада адвокатка, тя също така беше изключително наивна в областта на професионалната фотография. В горещото си желание да помогне на народа си, тя се беше съгласила да позира в дрехите, избрани от самия фотограф. Отказа само да се снима по бикини и с пъстърва в ръка. Тя и не помисли да погледне снимките, преди да бъдат отпечатани, за да ги одобри. Имаше и още нещо. Беше хванала фотографа да снима, когато се беше навела над тялото на убита от електрическа жица катеричка. Снимката по всяка вероятност щеше да разкрие голяма част от щедрия й бюст изпод широката блуза. Заради тази вол-ност тя тресна един юмрук на фотографа и изнервена обяви сеанса за приключен, фотографът коленичи пред нея и закрещя:
— Свършихме, бейби, но моля те,
Статията се появи и абонаментът на „Нешънъл Джиографик“ рязко се увеличи. Тя попадна пред взискателния поглед на Даниъл Спрингтрий — наполовина навахо, старши съдружник в „Спрингтрий, Баел, и Карпас“, адвокатска фирма, практикуваща в Сан Франциско. Той веднага се обади на Ред в Омаха и й обясни случая си. Той беше основан на собственото му чувство за вина. Реактивният самолет „Рокуел“, който беше собственост на фирмата, беше изпратен в Омаха, за да вземе Редуинг. Тя трябваше да се яви в Сан Франциско за предварително събеседване. В момента, в който Ред видя, че Спрингтрий на седемдесет и четири години все още е влюбен в жена си, тя реши, че е време да напусне, фирмата й в Омаха беше жестоко разочарована, но безсилна. След публикацията броят на клиентите им се беше утроил.
Тази сутрин Редуинг, младшият съдружник на адвокатска кантора „Спрингтрий, Бас и Карпас“, за която доста хора предвиждаха скоро да стане „и Редуинг“, си мислеше за неща, отдалечени на светлинни години от проблемите на племето. В този момент телефонът й иззвъня и секретарката съобщи, че брат й я търси.
— Чарли ли?
— Да. Казва, че е спешно и аз му вярвам. Дори нямаше време да ми каже колко съм красива, като чу гласа ми.
— Господи, не съм го чувала от седмици…
— Месеци, госпожо Ред. Харесва ми, когато се обажда. Смилете се над мен, шефе. Той толкова ли е хубав, колкото зашеметяваща сте вие? Искам да кажа — това семейна черта ли е?
— Вземи половин час повече обедна почивка и ми дай да говоря с брат си — Редуинг натисна светещия бутон. — Чарли, скъпи, как си? Не съм те чувала повече от… месец.
— Бях зает.
— Със стажа ли? Как върви?
— Свърши. Приключи.
