Пътят към Гандолфо

— Предстои ви наистина дълго пътуване.

— Не, ако вие се заемете със случая.

— Де да можех. Знаете ли, че там има седемстотин милиона потенциални потребители. Наистина ми се иска да огледам по-добре това пазарче.

— Кое?

— Пазара.

— Ах, да. Пазара.

— Прекрасна възможност! — лейтенантът застана пред прозореца с ръце на гърба. Горките потребители.

— Тогава отивайте, за Бога! След тридесет и два дни излизам от този Дисниленд и не желая да си сменям униформата за някаква китайска куртка!

— Опасявам се, че не ми е възможно, сър. На номер хиляда и шестстотин имат сега нужда от професионалисти. Всички останали са заети… О, по дяволите! — Лейтенантът се извърна от прозореца и отиде до бюрото, върху което бяха разпръснати десетина снимки, девет на тринайсет. — Всичко е налице, майоре. Всичко, което ви трябва. Малко са размазани, но обектът Хикс се вижда съвсем ясно! Това вече не може да го отрече.

Сам погледна към леко замъглените, но ясни снимки от Пекин:

— За малко да го стигне, а?

— Позор! — намръщи се лейтенантът, докато разглеждаше снимките. — Няма какво повече да се каже.

— Освен, че почти го е стигнал — Сам прекоси стаята и седна в едно кресло с чаша в ръка. Лейтенантът също седна.

— Вашият следовател в Сайгон ще ви изпрати докладите си в Токио. Вземете ги с вас в Пекин. В тях има доста компрометиращи факти. В случай, че ви потрябва нещо, с което да го довършите.

— Ей, че готин човек сте. Познавате ли баща си? — Сам опъна доста яка глътка от бърбъна.

— Не трябва да го приемате лично, майоре. Това е конкретна операция и всичко ни е налице. Просто част от…

— Не ми повтаряйте…

— …разработения план — Лоудстоун почти глътна последните думи. — Съжалявам. Но дори и да го приемете лично, какво повече ви трябва? Този човек е маниак. Опасен, егоцентричен ненормалник, който пречи всячески на миротворческите ни усилия.

— Аз съм адвокат, лейтенанте, а не ангел-отмъстител. Вашият маниак е помогнал много за осъществяването на други планове. Много хора са на негова страна. Днес следобед, например, разговарях с осем, пардон — четирима — Сам погледна чашата си. А, къде изчезна бърбънът?

— Вече няма такива — заяви лейтенантът.

— Какви?

— Колкото и симпатизанти да има, ще изчезнат.

— Симпатизанти ли? Та той да не е политик? — Сам реши, че пиенето няма да му стигне. И без това не можеше да се разбере с този чукундур. По-добре съвсем да се натряска.

— Изпикал се е на американското знаме! Това е…

— Ама стигнал ли го е?

— Изпращаме ви в Китай — продължи Лоудстоун, като пренебрегна въпроса му — по възможно най- бързия начин. Самолетът „Фантом“ ще мине по северния маршрут, имате спирки в Жуно и на Алеутските острови до Токио. Оттам ще ви вземе товарен самолет до Пекин. Донесъл съм ви всички необходими документи от Вашингтон.

Девъро изломоти в чашата с бърбън:

— Мазя сички опелативни планове, мазя кихлички с яца…

— Не е зле да си починете, сър. Почти единайсет часа е, а в четири трябва да тръгнем за военновъздушната база. Самолетът излита при изгрев слънце.

— Що не съм на ваше място, Лоудстоун. Как звучи само, а? Пет часа. Изчезвайте оттук!

— Сър? — изправи глава младежът.

— Заповядвам ви да се махате. Не желая да ви виждам докато не стане време да тръгваме.

— Моля?

— Чупката! — Сам се сети нещо и очите му, макар и премрежени, заблестяха игриво. — Лейтенант, знаете ли какво сте? Посерко, това сте. Абсолютен посерко, Бог ми е свидетел. Вече знам смисъла на тази дума!

* * *

Четири часа… Какво ще прави?

Струваше си да опита. Но първо трябваше да удари още един бърбън.

Наля си в чашата, приближи се до бюрото и се засмя на снимките от Пекин. Биваше си го, кучият му син. Но не бе отишъл до бюрото, за да гледа снимките. Издърпа едно чекмедже и извади от него тефтерчето си. Запрелиства го, като се опитваше да нагласи на фокус страниците, изписани със собствения му почерк. Прекоси стаята и вдигна слушалката на телефона до леглото. Набра деветката, а след това и телефонния номер от тефтерчето.

— Ало? — Гласът бе нежен като магнолия, на Сам дори му се стори, че долавя аромат на олеандър.

— Госпожа Гринбърг? Сам Девъро е насреща…

— А, как сте? — по тона личеше, че не желае да крие колко се радва, че разговаря с мъж. — Чудехме се на коя от нас ще се обадите. Поласкана съм майоре! Все пак аз съм най-възрастната. Трогнахме се, наистина.

„Съпругът й навярно го нямаше там“ — помисли си Сам докато отпиваше от бърбъна. Мисълта за изкусителна полупрозрачна блуза стопляше душата му.

— Много мило от ваша страна. Знаете ли, след малко заминавам много, много надалеч. През океани и планини, пак през океани и острови и… — Мама му стара! Не бе помислил какво да каже, дори не бе сигурен, че ще й позвъни. Пустият му бърбън бе развинтил фантазията му! — Мишията е шекретна, ъ-ъ-ъ — секретна. Много тайна. Ще се срещна с вашия… м-м-м… бивш съпруг?

— Разбира се, миличък! Та ти не можа да зададеш и половината от важните за правителството въпроси. Разбирам те напълно, наистина.

— Появиха се някои неясноти, особено една…

— Обикновено така става. Убедена съм, че трябва да направя всичко, за да помогна на правителството в тази деликатна ситуация. В „Бевърли Хилс“ ли си?

— Да, госпожо. Стая осемстотин и двайсет.

— Чакай малко — тя покри слушалката с ръка, но Сам я чу как се провикна към съпруга си. — Мани! Спешен случай от национално значение. Трябва да отида в града.

ГЛАВА ПЕТА

— Майоре! Майор Девъро! Оставили сте телефона отворен. Глупаво е.

Прегракналите викове на Лоудстоун бяха придружени от непрекъснато и силно чукане по вратата.

— Какво по дяволите е това? — попита Реджайна Грийнбърг и сръга Сам под завивката. — Реве като несмазан клапан.

Девъро отвори очи и се вторачи в тъмната бездна на махмурлука.

— Това, скъпа моя покровителко на Тарзан, е гласът на лошите хора. Те изскачат на видело, щом земята закипи.

— Знаеш ли колко е часът? Я, повикай охраната на хотела, хайде!