Пътят към Гандолфо

— Няма — отговори Сам и с мъка се вдигна от леглото. — Защото ако го направя, онзи джентълмен ще събере Съвета на началник-щабовете. Мисля, че им е взел страха. Те са професионални убийци, а той е рекламен агент.

И преди Девъро да се освести, нечии ръце го облякоха, разни коли го разкарваха насам-натам, някакви мъже му крещяха в лицето и накрая го препасаха с колан в самолет „Фантом“ на военновъздушните сили.

* * *

Всички се усмихваха. Всеки китаец се усмихваше.

„Повече с устните, отколкото с очите“ — помисли си Сам.

На летището в Пекин го чакаше автомобил на американската дипломатическа мисия, придружаван от две коли на китайската армия и осем китайски офицери. Всички се усмихваха; дори автомобилите.

Двамата притеснени американци, дошли с колата на мисията, бяха аташета. Личеше си, че искат час по-скоро да се върнат в мисията; изглежда никой от тях не се чувстваше сигурен сред китайски военни.

Нямаха и желание да обсъждат каквото и да било, освен времето, което бе гадно и навъсено. Всеки път, когато Сам насочваше разговора към Макензи Хоукинс (и защо не? — нали се бе изпикал на техния покрив) — те млъкваха и само поклащаха глави и сочеха с пръсти насам-натам из автомобила. И се смееха без причина.

Накрая Девъро разбра, че искаха да му покажат, че в колата има микрофони. Та и той се разсмя. Без причина.

Ако автомобилът наистина бе оборудван с устройства за подслушване и ако някой наистина слушаше, помисли си Девъро, сигурно ще му се стори, че трима възрастни американци си разменят вътре мръсни жестове.

А ако пътуването от летището до мисията му се стори малко странно, то половинчасовият разговор с посланика на Площада на Великото цвете бе направо абсурден.

Подхилкващите се придружители го въведоха в антрето, където няколко американци с посърнали лица чакаха като зяпачи в зоологическа градина — неуверени за сигурността си, но впечатлени от новото животно, извадено за показ. Поведоха го припряно по дълъг коридор до една голяма врата, зад която явно се намираше кабинетът на посланика. Влезе вътре и посланикът набързо се здрависа с него, като държеше показалец пред стиснатите си устни — знак да не се говори. Единият от придружителите на Сам измъкна някакво метално устройство, не по-голямо от цигарена кутия и замаха с него пред прозорците, сякаш ги благославяше. Посланикът го гледаше търпеливо.

— Не съм сигурен — пошушна аташето.

— Защо? — попита дипломатът.

— Стрелката мръдна леко, но може да е от високоговорителите на площада.

— Дяволска работа! Трябва да ни дадат по-чувствителни уреди. Драснете едно писмо до Вашингтон — посланикът хвана Сам под мишница и го поведе обратно към вратата. — Елате с мен, генерале.

— Майор съм.

— А, чудесно.

Посланикът прекоси коридора до друга врата, отвори я и заслиза по стръмни каменни стъпала към просторно мазе. На стената имаше една-единствена обикновена електрическа крушка; посланикът я запали и поведе Сам покрай някакви кашони до друга врата, която едва се виждаше на слабото осветление. Беше тежка и дипломатът трябваше да запъне крак о стената, за да я отвори.

Помещението бе хладилник, излязъл от употреба, който сега се използваше за винарска изба.

Посланикът влезе и драсна клечка кибрит. На един от рафтовете имаше свещ, изгоряла наполовина. Посланикът поднесе клечката към фитила й и мъждивата светлина заскача по стените и рафтовете. Виното не бе от най-добрите марки, забеляза Девъро.

Посланикът даде знак на Сам да отиде по-навътре и притвори вратата, но не много плътно.

Удълженото му лице изглеждаше още по-призрачно от подскачащата светлина; той се усмихна виновно:

— Може да ви се стори малко налудничаво, но не е така, уверявам ви.

— О, не се притеснявайте, сър. Тук е много уютно. И тихо.

Сам се опита да отвърне на усмивката му. През следващия половин час получи последните инструкции на правителството. Мястото бе много подходящо за това — дълбоко под земята, наоколо имаше само червеи, не виждали никога дневна светлина.

* * *

Въоръжен с куфарчето си и с кураж колкото на подгонен заек, Девъро излезе от мисията през бялата желязна врата и бе посрещнат от китайски офицер, който му махаше от началото на пътеката. За първи път Сам забеляза разрушенията — натрошени дъски и железни скоби, пръснати из моравата.

Офицерът стоеше зад оградата на мисията и се усмихваше учтиво.

— Името ми е Лин Шу, майор Девъро. Ще ви заведа при генерал-лейтенант Хоукинс. Насам, към колата ми.

Сам седна на задната седалка на военния джип и се отпусна назад, като положи куфарчето върху коленете си. За разлика от изнервените американци Лин Шу изобщо не се притесняваше да приказва. Разговорът веднага се завъртя около Макензи Хоукинс.

— Много неуравновесен човек, майор Девъро — заклати глава китаецът. — Обсебен е от дракони.

— Опита ли се някой да го вразуми?

— Аз лично. С голямо и пленително постоянство.

— Но без голям или пленителен успех, предполагам.

— Какво да ви кажа? Той ме нападна. Това изобщо не е хубаво.

— И само заради това искате цялостен съдебен процес? Посланикът ми каза, че сте непреклонни. Съд или Hazzerai.

— Hazzerai ли?

— Неприятности. На еврейски.

— Не изглеждате да сте евреин…

— Я да говорим за процеса — прекъсна го Сам. — За нападението ли ще го обвините?

— О, не. Това няма да е издържано от философска гледна точка. Очакваме страданията ни да са физически. Чрез борба и страдания се придобива сила — Лин Шу се усмихна; неизвестно защо. — Генералът ще бъде съден за престъпления срещу отечеството.

— Разширяване на първоначалното обвинение отбеляза Сам тихичко.

— Много по-сложно обаче — отговори Лин Шу и дълбока покруса смени усмивката на лицето му. Злостно поругаване на национална светиня — нещо като вашите паметници на Линкълн. С откраднат камион връхлетял срещу статуята на площад Сун Тай. Обвинен в обезобразяване на почитано произведение на изкуството — статуята е изваяна по формите на съпругата на председателя. И никакви контрааргументи за опиати не могат да оправдаят това. Видели са го твърде много дипломатически лица. Вдигнал голям шум на площада.

— Ще посоча смекчаващи вината обстоятелства — „все ще се намерят свидетели“, рече си Сам наум.

— Що се отнася до нападението срещу мен, такива няма.

— Разбирам — не разбираше, но нямаше смисъл да се задълбочава. — Колко може да отнесе?

— Какво да отнесе? Статуята ли?

— Затвор. Каква присъда? За колко време?

— Около четири хиляди седемстотин и петдесет години.

— Какво? Че то по-добре да го екзекутирате!

— За синовете и дъщерите на отечеството животът е безценен дар. Всяко живо същество е способно да даде нещо от себе си. Дори жесток престъпник като вашия вманиачен генерал-империалист. Предстоят му