Пътят към Гандолфо

послужиш за назидание!

— Това пък е върхът на глупостта! Почакай само да го чуят в Пентагона и ще видиш!

— Те вече го знаят. Гарван гарвану око не вади. Вече не съществуваш, генерале! Освен може би като далечен спомен — Сам стана от леглото. Болката в лявото око постепенно обхващаше цялата му глава.

— Не ми ги пробутвай тия, защото не съм вчерашен — упорстваше Хоукинс, но си личеше, че увереността му вече не е толкова голяма. — Имам приятели. Имам зад гърба си кариера, която е като реклама за наемане на военнослужещи. Майка му стара, аз съм генерал, който е започнал от редник, от гадната кал в Белгия! Не могат да се отнесат така с мен!

— Аз пък не съм войник, а адвокат. И ти казвам, че са те напръскали обилно с амнестичен газ. Снимките, които изпратиха приятелчетата ти от Пекин, ще те довършат. Спукана ти е работата.

— Трябва да го докажат!

— О, не се притеснявай за това. Преди около час получих доказателствата в една винарска изба. От един психопат със свещ в ръката. Много солиден гражданин. Държат те здраво в ръцете си.

Хоукинс запремига и извади от устата си сдъвканата незапалена пура.

— Как ще стане това?

— Чрез здравната ти книжка. Това е неопровержимото доказателство. Психофизиологично. Психичен срив, причинен от стрес, е най-невинното, с което могат да оправдаят действията ти. Министерството на отбраната ще направи декларация, в която по-конкретно ще се посочва, че умишлено си бил поставен в заплетени ситуации, че да бъде установена болестта ти. Мисля, че медицинският термин е „напредваща шизофрения“. Доказват го противоречивите ти действия в. Индокитай. А пък снимките, на които се вижда как пикаеш на покрива на мисията, имат много сложно клинично обяснение.

— Моето е по-ясно. Бях бесен! Почакай само да изложа моята версия.

— Изобщо няма да ти дадат възможност да го направиш. Ако планът им се задейства, президентът възнамерява да направи официално изявление, ще похвали заслугите ти от миналото, ще покаже медицинската ти книжка (с трогателно нежелание, разбира се) и ще призове нацията да се моли за теб.

— Няма да стане — генералът все още не отстъпваше. — Вече никой не вярва на президента.

— Може би, но той държи копчетата. Не неговите, навярно, но доста други. Ще те забият в някой ядрен силоз, ако такова е неговото желание — Сам забеляза метално огледало в тясната баня и тръгна към вратата.

— Но защо ще го прави? Защо ще му позволят да го направи? — пурата висеше безпомощно между пръстите на Хоукинс.

Девъро разглеждаше отблизо подутата синина над лявото си око.

— Защото се нуждаем от газ — отвърна той.

— Какво? — Хоукинс изпусна пурата и тя се претърколи на пода. Явно по навик той я стъпка и я размаза с крак. — Газ ли?

— Много е сложно за обясняване. Няма значение — Сам притисна с ръка възпалената кожа около окото. От петнайсет години не му се бе случвало такова нещо; колко ли време щеше да остане подутината. — Просто приеми нещата такива, каквито са и се опитай да се измъкнеш колкото може по-леко. Нямаш голям избор.

— Караш ме да клекна и да се примирявам с всичко, така ли?

Девъро излезе от банята, спря насред килията и въздъхна:

— Бих казал, че най-важната ми задача сега е да те спася от клечане в Монголия. В продължение на четири хиляди и кусур години. Ако ми помогнеш, мисля, че ще успея.

— Да ме измъкнеш от Китай ли?

— Да.

— С какво трябва да помогна? На жълтите маймуни и на Вашингтон? — намигна му Хоукинс.

— С много. Ще трябва да извървиш целия път назад.

— Дори да изляза от армията?

— Не виждам смисъл да оставаш? А ти?

— Мамка му!

— И аз казвам същото. Но това с нищо няма да ти помогне. Извън военната униформа те чака свят широк. Наслаждавай му се.

Хоукинс се върна до писалището разтреперан от гняв. Взе една от снимките, сви рамене и я хвърли обратно върху купчината. Бръкна се за нова пура.

— Майка му стара, момко, не си го обмислил добре. Може да си адвокат, но както каза, не си войник. Истинският командир не гали противника — тегли му ножа, без много да мисли. Никой няма да ме остави да си живея живота. Ще ме натикат в някой ядрен силоз, както каза. За да ми запушат устата.

Девъро въздъхна дълбоко:

— Мисля, че ще мога да уредя достатъчно гаранции за всички заинтересовани страни. След като направиш всичко, което се иска от теб тук. Пълни признания, публично извинение и тям подобни.

— Мамка му мръсна!

— Монголия, генерале…

Хоукинс стисна здраво пурата между зъбите. „Май ще се навие“ — помисли си Девъро.

— Какво ще рече „гаранции“?

— Първото, което сега ми идва на ум, е, да речем, едно писъмце до министъра на отбраната, придружено с магнетофонен запис на твоя глас. В писмото и в записа ще заявиш, че в моменти на пълно умствено прояснение осъзнаваш колко си болен и така нататък, и така нататък.

Хоукинс го гледаше като гръмнат:

— Не си добре!

— Само ако знаеш колко силози има в двете Дакоти.

— Господи!

— Не е толкова трагично, колкото изглежда. Писмото и записът ще бъдат погребани в Пентагона. Ще ги използват, само ако решиш да мътиш мозъците на общественото мнение. Ще ти ги върнат, да речем, след пет години. Какво ще кажеш?

Хоукинс се бръкна за кибрит. Драсна клечка и лицето му се скри зад облак гъст дим. Но гласът му се чу ясно:

— Но покрай тукашната история не желая да се говори, че съм превъртял. Не искам да ме изкарват чалнат.

— Ама, разбира се. Няма такова нещо. Ще кажат, че е просто преумора — Девъро кръстосваше насам- натам из тясната килия, както често правеше в съдебните зали, излагайки мотивите на адвокатската защита. — Пийнал си малко повечко, може би; това поражда съчувствие, дори симпатия, когато клиентът има по-особен характер. Китайците ще искат да извъртят нещата на идеология, но мисля, че ще успея да ги поукротя. Прозрял си много неща. Били са благосклонни, дори мили с теб. Режимът на народната република е готин. И снизходителен. Но преди не си го осъзнавал. И сега наистина съжаляваш за всички хули, които се изрекъл срещу него през последните двайсет и пет години.

— Майчице! Кръв ми капе от сърцето! — неизвестно как Хоукинс съумяваше да крещи и едновременно с това да дъвче пурата. Извади я от устата си и със сломен глас добави: — Знам, знам… Силозите или Монголия — все е същото. Господи!

Девъро го гледаше с болка. Приближи се до него и му заговори със съчувствие:

— Здраво те притиснаха, генерале. Знам го най-добре. Прочетох досието ти и съм съгласен може би с една нищожна част от това, за което се бориш; мисля, че си голям перко. Но съм абсолютно убеден, че не си машинатор. И че с теб шега не бива. Помниш ли какво си казал на момичетата? Всеки разполага сам със себе си. Това ми говори много. Така че, нека ти помогна. Аз не съм войник, но съм адски способен адвокат.

Хоукинс му обърна гръб. „Не иска да видя объркването му“ — реши Сам.

Когато проговори, в думите му имаше толкова безсилие, че човек можеше да се разплаче:

— Не знам защо се тревожа толкова какво ще кажат за мен или защо ме е страх от силозите и от Монголия. По дяволите, момко, имам повече от трийсет години служба в армията. Ако сваля униформата