Вашингтон за досиетата по силата на член 775 от Устава и разрешението Макензи да бъде допуснат до тях. И така да бе, пак изглеждаше ненужно генералът да се престарава; три разузнавателни служби бяха прегледали досиетата и не намериха в тях нищо, което би могло да навреди на националната сигурност. В по-голямата си част документите засягаха стари конспиративни операции в Сайгон, няколко направо дребни спекулативни сделки в Европа и куп догадки, слухове и недоказани твърдения — абсолютна боза.
Дори Хоукинс да бе убеден, че ще измъкне някой и друг долар от тези непотвърдени и стари данни — а явно тази бе единствената причина да настоява за изпълняване на член 775 от Устава — от това нямаше да пострада никой. А като се има предвид инфлацията, намалената пенсия, която щеше да получи, и статутът му на недосегаем човек, животът му нямаше да е песен. Така че, никой не се притесняваше от това какво ще прави със старите си досиета. Освен това и да имаше неприятни последици, нали бе написал и подписал собственоръчно онова
— Мамка му стара, момко, да знаеш как се радвам, че те чувам отново — по телефона гласът на Макензи звучеше много силно и някак ентусиазирано, та Сам инстинктивно отдели слушалката от ухото си. Къде от загриженост за слуха си, къде от неясен страх, свързан с този глас.
Девъро се бе разделил с Ястреба преди повече от две седмици в Калифорния, веднага след пресконференцията в базата „Травис“. Сам се върна във Вашингтон и до този момент — три дни преди бе зает почти изцяло с прибиране на багаж и довършване на всички канцеларски задължения, които биха могли дори
Хоукинс не бе сред тези задължения, но самото му присъствие вещаеше някаква абстрактна заплаха. В по-общ смисъл.
— Здрасти, Мак — предпазливо отговори Сам. Още в началото на съдебния процес в Пекин бяха зарязали военните титли в контактите си. — Във Вашингтон ли си?
— Къде другаде, момко? Утре трябва да се явя в G–2 по член 775. Не знаеше ли?
— Бях много зает. Трябваше да свърша куп неща, преди да пусна кепенците тук. Освен това не виждам защо някой трябва да ми казва, че ще ходиш в архива.
— А е трябвало — отвърна Хоукинс. — Защото ти ще ме придружаваш. Мислех, че знаеш.
Изведнъж Девъро усети огромна твърда буца в стомаха си. По навик изтегли чекмеджето и бръкна за хапче „Малокс“10:
— Да те
— Чакай, Сам — прогърмя гласът на Макензи Хоукинс. — Това е просто една процедура, нищо повече. Няма защо да се спичаш. Естествено, че
—
— Можеш пак да ми кажеш „здрасти“ на вечеря. Как ти се вижда това?
Девъро задиша тежко. Преглътна хапчето и махна на сержанта-секретар да си ходи.
— Съжалявам, Мак, но наистина
— Е, Сам, мислех, че ще свършим тая работа утре сутринта. Искам да кажа, че
— Къде искаш да вечеряме? — попита Девъро. Лицето му се сгърчи от болка. Шишенцето с хапчета бе празно.
В никакъв случай. Девъро поклати глава. От съседното сепаре двойка влюбени го зяпаха учудено. Той спря да клати глава и им се ухили тъпо; пошушнаха си нещо и извърнаха поглед от него. Явно бяха разбрали, че човек никога не може да предвиди кой идиот ще седне на съседната маса.
Висок мъж разгърна завесите под арката, разделяща заведението на две. Сега пък Сам зяпна. От шаш.
Това бе Ястребът. Нямаше съмнение. Само че високият мъж, който културно си пробиваше път през навалицата в ресторанта по нищо не приличаше на разчорления Макензи Хоукинс, който му правеше физиономии с пура в уста през стъклото на килията в Пекин. Нито пък имаше нещо общо с образа на героя Хоукинс, маршируващ твърдо с изпънати рамене срещу силния порив на вятъра под звуците на хиляда гайди.
Първото нещо, което се набиваше на очи, бе брадата а-ла Ван Дайк. Все още не бе пораснала съвсем, но очертанията й бяха ясни, а космите й — добре вчесани. Както и косата — поизрасла, но сресана от грижовни ръце така, че сиви къдрици обгръщаха плътно ушите. Много, ама много изискан вид. Ами очите — е, те не се виждаха много, защото бяха скрити зад очила с рогови рамки и леко матирани стъкла, които му придаваха повече академичен или дипломатичен, отколкото тайнствен вид.
А походката. Мили боже! Нямаше и помен от вдървената военна стойка, сменена с леки,
— Забелязах как ме зяпаш — рече Ястребът, докато се намъкваше в сепарето. — Не изглеждам зле, нали? Посерковците в униформа дори не ме забелязват. Какво ще кажеш, а?
— Събра ми очите — призна си Сам.
— Не се шашвай, синко. Първото нещо, което научава шпионинът, е способността да се адаптира. Не само към обстановката, но и към акцента в говора, местните обичаи, начините на общуване… Това е основата на психологическата война.
— Какви ми ги дрънкаш?
— В тила сме, Сам. На вражеска територия, не разбираш ли?
Още преди да е изсърбал елегантно студената си супа, Мак Хоукинс стигна до бомбастичното обяснение за поканата на вечеря. Експлозивната му същност се съдържаше в едно-единствено име.
Хезълтайн Броукмайкъл. Бивш генерал-майор от командването в Банкок. Понастоящем в архива във Вашингтон, окръг Колумбия.
— Да, Сам, старият Броуки бе с мен в Корея. Дяволски добър офицер, малко избухлив, но нали все трябваше да се съревновава с оня тъпигьоз братовчед му. Как му бе идиотското име? Май се казваше Етълред, а? Представяш ли си?
— Не ми се яде повече — промълви Девъро. Ястребът продължаваше:
— Да, господинчо, ти наистина съсипа кариерата на Броуки. Не можеше да прибави още една звезда на пагона си, дори да се примоли на всички астролози от Пентагона. Те просто не можеха да се
— Не ми разрешиха! — изшептя Девъро, но явно не прецени силата на гласа си. Двойката от съседното сепаре пак го зяпна. Сам пак им се ухили — Имах доказателства и бях подготвил делото. Принудиха ме да го заровя!
— И един достоен мъж бе закопан, точно когато началник-щабовете го гледаха с добро око. Жалко е, казвам ти.
— Стига, Мак. Бях сгащил това копеле на пангара…
— Да, ама обърка копелетата, момко. А тези така наречени доказателства си ги събрал чрез
