Пътят към Гандолфо

(независимо какво ще намъкна вместо нея), все едно, че съм гол като сокол. Извън армията, не зная нищо друго, не мога да правя нищо друго. Никога не съм се занимавал с техника, освен във Второ главно. Не знам какво са това „преговори“. Мога само да чукам и да ловя мошеници. Погледни докладите ми от Индокитай и ще видиш: прекарвал съм и КГБ, и ЦРУ, и Северновиетнамската армия, та дори и продажниците от генералния щаб в Сайгон. Но това е друго. Мога да командвам хора, но винаги ми даваха най-големите главорези, отрепките. В цивилизацията такива като тях няма да ги пуснат дори на улицата. Винаги съм се държал добре с тях. Умеех да работя с тия гадни копелета; знаех им кътните зъби. Но вън от армията не ме бива за нищо.

— Такива приказки не подхождат на човек, който е казал, че всеки сам разполага със себе си. Можеш много повече.

Хоукинс се обърна с лице към Сам. Заговори бавно, някак отнесено:

— Глупости, момко. Знаеш ли какво? Способен съм само да бъда престъпник. Но и такъв май няма да стана, защото не съм алчен за пари.

— Търсиш предизвикателства. Така правят талантливите хора. Парите са само средство; обикновено предизвикателството е в количеството, в това, което представляват, а не какво можеш да купиш с тях.

— Сигурно — Хоукинс пое дълбоко дъх и се протегна.

„Май вече вижда оставката си“ — помисли си Девъро. Мина безцелно покрай него и си затананика някаква мелодийка. От опит знаеше, че на клиента трябва да се даде известно време, за да приеме напълно решението.

— Чакай малко, момко. Задръж топката… — Хоукинс извади пурата от устата си и погледна Сам право в очите. — Всички искат помощта ми. И жмичките, и онези задници във Вашингтон, а вероятно и десетина газови корпорации. Да, ама те не само искат, а се нуждаят от нея. Щом я получат, ще изопачат всичко, ще нагласят делото… Оттам- нататък ръцете им ще са развързани да правят…

— Не, не, почакай. Работата е такава, че…

— Не, ти почакай, момко! Няма да ти усложнявам работата. Ще ти предложа по-добра сделка, отколкото си смятал, че е възможно да има — пурата заскача в устата му, очите му блестяха, гласът му бе напрегнат. — Ще направя всичко точно така, както ми кажете. Дума по дума, жест по жест. Ще целуна всеки фас по площад Сун Тай, ако искате. Но в замяна искам две неща. Да се махна от Китай и от армията — двете вървят заедно. И още нещо: да ме пуснат за три дни в архива на G–2 в окръг Колумбия. Искам да видя само моето досие, ничие друго. Майка му стара, другите досиета нали аз съм ги писал! Искам само да хвърля за последно един поглед върху онова, което съм сторил за армията. В присъствието на колкото искате пазачи. Ще направя последни преценки и някои добавки. Стандартна процедура при уволняване на офицер от разузнаването. Какво ще кажеш? Сам се колебаеше:

— Не знам. Това са поверителни материали…

— Но не и за служител, който ги е съставял! Устав за секретните операции, Член седемстотин седемдесет и пети, Глава „Поправки“. Всъщност, човек като мен дори е задължен да направи окончателни преценки.

— Сигурен ли си?

— Както че съм още жив пред теб.

— Е, щом е стандартна…

— Просто ти цитирах устава! Той е Библията на армията, момко!

— Тогава не виждам пречки…

— Искам разрешение в писмен вид. В замяна на писмото и записа, които доказват колко съм преуморен, та чак ям гущерови лайна. Всъщност поставям ултиматум: или Вашингтон ми дава писмено нареждане да изпълня Член 775 на Устава за секретните операции след завръщането си в Щатите, или заминавам за силозите в Монголия! Все още имам много поддръжници в родината. Може да са дребни риби, ама могат да вдигнат страхотен шум.

Макензи Хоукинс се ухили; пурата му съвсем се бе скашкала. Този път Сам зяпна:

— Какво си намислил?

— Нищо страшно, момко. Просто ме подсети за една работа. Всеки разполага сам със себе си. С всяка своя част. Навън сигурно ме очаква огромен свят. И едно-две предизвикателства.

ЧАСТ ВТОРА

„Здраво скрепената корпорация — тоест компания с малко на брой инвеститори, независимо от общия капитал — трябва да има в основата си хора с щедри сърца и непоклатим кураж, които да изпълват структурата със своята всеотдайност и целенасоченост.“

„Икономически закони на Шепърд“, Книга CVI, Глава 38

ГЛАВА СЕДМА

Народният съд премина блестящо за всички заинтересовани. Макензи Хоукинс бе истинско олицетворение на разкаял се и преобразил се враг; идеално изигра ролята си на кротко агънце.

При пристигането си на летището във военновъздушната база „Травис“ в Калифорния той застана стоически пред телевизионните камери и отговори ясно на въпросите от тълпата журналисти и надути зяпачи; очарова печата и укроти кресливите свръхпатриоти.

Без много глезотии заяви, че е дошло време старите войници — дори по-младите стари войници — да се оттеглят с достойнство, времената се променили, а с тях — и ценностите. Това, което преди десетина години било смятано за вероломство, сега станало нормален начин да се действа. Мъжът в униформа и с военен манталитет не бил подготвен, а и не трябвало да бъде подготвен за велики международни дела. Достатъчно било той, простият войник от легионите на своята страна sic… ibid… in gloria transit… Макензи Хоукинс да следва вечните истини, така както той ги разбира.

Всичко бе много свежо. Всичко бе много затрогващо. Всичко бе абсолютна изгъзица. А Мак Хоукинс бе върхът.

За отбелязване е, че човекът в Овалния кабинет наблюдаваше цялата тази работа, потънал дълбоко в креслото си, а на скута му лежеше покорно седемдесеткилограмовото му куче на име Питон. Отвреме- навреме човекът избухваше в смях, пляскаше с ръце над косматото туловище на Питон, тропаше с крака по пода, хихикаше в шепи и се наслаждаваше истински на представлението. Час по час надникваха в стаята членове на семейството му, смееха се, пляскаха с ръце и тропаха с крака от възторг, също като татенцето. Не разбираха защо е толкова щастлив, но не бяха изпитвали такава радост, откакто татенцето застреля в корема онзи гаден малък шпаньол.

Сам Девъро наблюдаваше преобразяването на Макензи Хоукинс със смесени чувства — от сдържан смях през измамно спокойствие до необяснимо страхопочитание. Ястребът се бе превърнал в сантиментално пиленце и липсваше единствено причината за тази метаморфоза. Не че Сам забравяше за страшната заплаха — Монголия или Левънуърт, но след като се призна за виновен, извини се публично, написа онова унизително писмо и позволи да го снимат с наведена глава, докато му четяха присъдата — сто години условно, можеше поне да запази самочувствието си на висш офицер и да се противопостави с двойно по-голяма мощ на всички бури. Вместо това, за да разсее всяко съмнение, той стигна до крайности. Сякаш наистина бе решил да изличи и спомена за себе си.

„Каква ужасна фраза“ — мислеше си Девъро.

Естествено, Сам допускаше поведението на Хоукинс да е свързано по някакъв начин със сделката с