Пътят към Гандолфо

— Майка му стара! Ама че хубава утрин! Денят бе ужасен. Студен и навъсен, а облаците по небето обещаваха проливен дъжд.

— Барометърът ти май се е скапал.

— Дрън-дрън! Слушай, момко, денят, както и възрастта, зависи от това как се чувстваш. А аз се чувствам прекрасно! — Хоукинс поизпъна реверите на туиденото си сако, понагласи тъмно червената вратовръзка върху модерната си раирана риза и приглади нежно с пръсти косата край слепоочията.

— Радвам се, че си в такова добро настроение — рече Сам, запали мотора и се включи в движението. — Не бих искал да ти го развалям, но там не можеш да влезеш с куфарче. Нямаш право да изнасяш документи. Такива са разпоредбите в G–2.

Хоукинс се разсмя. Измъкна пура от джобчето на ризата:

— О, не затруднявай юридическото си мозъче с подробности — той отряза крайчеца на пурата със сребърно ножче. — Погрижил съм се за всичко.

— Не си ти човекът, който трябва да се грижи за нещо! Аз отговарям за теб и през следващите двайсет и четири часа трябва да съм абсолютно чист — Девъро изкара яда си на клаксона; колите около тях му отвърнаха със същото.

— Господи, защо си се вкиснал? Дръж под око само авангарда, за фланговете не се кахъри.

— Абе, на какъв език разговаряме? За какви флангове ми говориш? Какво означава това?

— Означава това, което ти казах снощи — Макензи палеше пурата си. — Прави, каквото ти говоря и не вдигай шум. Между другото, искаш ли да знаеш кой отговаря за архивите в G–2? Всъщност името му едва ли те интересува, но е разкошно копеле, истински гений. Изобщо не бе чувал за мен преди няколко години, когато го измъкнах от лагер за военнопленници, западно от Ханой. Завършил е „Уест Пойнт“. Випуск четиридесет и седма. Също като мен. Майка му стара, колко малък е светът и какви съвпадения…

— Не!… Не, Мак! Не! Не, не и не! Без тия! Няма да стане! — Сам пак се нахвърли на клаксона. Натискаше го като луд. Заради една възрастна дама, която със сетни сили прекосяваше улицата. Бедната женица се разтрепера и сгуши глава още по-дълбоко между раменете си.

— Член седемстотин седемдесет и пет ясно определя, че юристът-придружител е само придружител.

Не и наблюдател. Той отвежда офицера от разузнаването до мястото за преглеждане на документите и го връща, но няма право да влиза с него в помещението. Навярно има много непочтени адвокати, а, Сам? — Макензи дръпна яко от пурата.

— Има още нещо, което е забранено в тази стая, копеле отровно! — Девъро пак натисна с цяла длан клаксона. Възрастната дама преполовяваше със скорост на костенурка улицата. — Не се допускат хора с куфарчета!

— Допускат се, ако става въпрос за окончателно попълване на досието. Никой не може да вижда тези документи, освен дежурният офицер по архив. Те са строго поверителни.

— Да, ама там няма нищо! — изкрещя Сам, като сочеше към куфарчето.

— Откъде знаеш? То е заключено.

* * *

При влизането в сградата на военното разузнаване Хоукинс бе придружен мълчаливо, професионално от двама военни полицаи до специалната стая, определена за изпълняване на процедурата по член седемстотин седемдесет и пет. Сам вървеше отзад. Процесията му се стори формална и суха, като на екзекуция, само дето Мак разваляше впечатлението с безгрижната си походка и с цивилния си костюм. Но щом влязоха в стаята, Хоукинс изпъна рамене и с дресирания лай на щатен офицер нареди на двамата полицаи да отведат Сам в съседната стая и да повикат началника си. Те му изкозируваха, подхванаха мълчаливо Сам от двете страни и го заведоха в съседната стая. Затръшнаха вратата, заключиха я, провериха коридора и с походка на офицери от Вермахта излязоха в преддверието. Заключиха и неговата врата.

Цялата тази работа му напомняше нещо; ами, да, сети се накрая Девъро. Преди няколко седмици гледа по телевизията един филм. „Седем дни през май“. Отиде до единствения прозорец и се загледа навън. И надолу. През решетките. Стаята бе на четвъртия етаж. Военното разузнаване явно не желаеше да поема рискове дори с юридически придружители от Главния инспекторат.

От съседната стая се чуваха гласове. Говорещите избухнаха в смях, последваха здрави мъжки псувни. Отколешни братя по оръжие си припомняха доброто старо време, когато на всеки му се печеше яйце на гъза и само генералите си гледаха кефа. Сам седна на един стол, взе в ръце стар, протъркан екземпляр на „Да изкореним венеричните болести в G–2“ и зачете.

Монотонен звук от съседната стая изведнъж откъсна погледа му от четивото, което наистина бе интересно.

Трррррт-шън. Трррррт-шън. Трррррт-шън.

Девъро преглътна няколко пъти, притеснен от това, че забрави хапчетата за стомах в колата. Дори да искаше, не можеше да сбърка този звук с друг. Беше ксерокс-машина.

Защо в секретна стая, където поверителните документи могат само да бъдат разглеждани, имаше копирен апарат?

От друга страна, защо пък не?

Първият въпрос обаче бе много по-логичен. Наличието на копирна машина противоречеше на разпоредбата по член седемстотин седемдесет и пет.

Сам се върна към четивото си, но не можеше да се съсредоточи дори върху илюстрациите.

След час и двайсет минути звукът спря. След няколко минути се чу изщракване в ключалката и вратата към стаята се отвори. Появи се Макензи с куфарчето си в ръка, поиздуто и стегнато с две блестящи метални ленти със знака на военното разузнаване. От дръжката висеше къса стоманена верига.

— Какво по дяволите е това? — попита Девъро от стола, притеснен и доста изнервен.

— Нищо — отвърна спокойно Хоукинс. — Само няколко досиета, готови за прехвърляне.

— И какво по дяволите е това?

— Майоре — продължи Макензи, като извиси глас и се изпъна като струна. — Влиза бригаден генерал Беризфикуш! Мир-но!

Девъро скочи от стола и козирува на огромния офицер с дванайсет реда отличия, превръзка на окото и перука на главата, който бързо влезе в стаята. Генералът отвърна стегнато на поздрава и протегна на Сам тежка, мускулеста ръка.

— Разбрах, че ви предстои уволнение, майоре — рече той с прегракнал глас.

— Да, сър — отвърна Девъро и стисна протегнатата ръка.

В същия миг Хоукинс прехвърли веригата на куфарчето през ръката на Сам, завъртя трите колелца на шифрованата ключалка на нула и излая:

— Първото предаване изпълнено, генерале!

— Прието, сър! — изкрещя в отговор генералът, който все още стискаше здраво ръката на Сам, втренчил единственото си око право в него. — Документите са под ваша охрана и отбрана, майоре! Готови за второ предаване!

— За какво генерале?

— А така! — генералът пусна ръката му. — Не сте ли вие онзи тъпунгер от Главния инспекторат, който прекара стария Броуки Броукмайкъл?

Стомахът на Сам се загърчи; ситна пот изби по челото му, а тежкото куфарче сякаш щеше да му откъсне ръката.

— Нещата не стоят съвсем така, сър.

— Така ли? — изрева генералът. — Значи трябва да вярвам на един