Пътят към Гандолфо

— Може и така да се каже. Но не бих искал да си помисли, че го подозирам в нещо и го проучвам, нали разбираш?

Девъро забеляза, че ръката му започна леко да трепери. Това бе лош признак; не толкова, колкото болките в стомаха, но все пак лош.

— Имам пак странното чувство, че не ми казваш всичко, което трябва.

— Всяко нещо с времето си. Можеш ли да свършиш тая работа?

— Виж сега, тук има една фирма, с която моята кантора има вземане-даване, всъщност имаше някога. Може би продължава да има. Те навярно ще ми помогнат.

— Чудесно. Свържи се с тях. Но не забравяй, Сам, че отношенията ни са като между адвокат и клиент. Все едно, че си имаш работа с лекар, свещеник или с добра проститутка; не споменавай името ми.

— Можеше да си спестиш това уточнение, не съм ахмак — рече Девъро.

По дяволите! Стомахът му се бунтуваше. Затвори телефона.

* * *

— Анджело Делакроче! — Джеси Бартън, старши партньор и син на основателя на „Бартън енд Уисълуайт“, искрено се разсмя. — Сам, ама тебе наистина те е нямало доста време!

— Толкова ли съм гола вода?

— Ще ти го кажа по друг начин. Ако нашият общ приятел в Бостън и някогашен твой работодател (надявам се, че все още е такъв) Аарон Пинкъс разбере, че сериозно готвиш някаква сделка с Делакроче, ще се обади на майка ти.

— Значи съвсем съм дезориентиран?

— Не се майтапя. Аарон ще те вземе за ненормален и лично ще свали табелката с името ти от входа на кантората — Бартън се наведе напред. — Делакроче е от Коза Ностра. Стои толкова високо в йерархията на изнудвачите, че отвсякъде го канят на официални банкети. И, естествено, е недосегаем. Побъркал е и прокурори, и следователи. Не че не се опитват, но просто не могат да го спипат.

— Тогава Аарон не трябва да научи за невинното ми проучване — доверително му пошушна Сам.

— Това, че ми се довери, не трябва да те притеснява. Всъщност, твоят клиент наистина ли е толкова наивен?

Стомахът на Сам бързаше да отговори вместо него. Трябваше веднага да каже нещо, за да заглуши звука:

— Според мен, да. Но му дължа услуга, Джеси. Спаси ми кожата в Индокитай.

— Разбирам.

— Така че, въпросът е важен за мен — продължи Сам. — Значи смяташ, че е абсолютна лудост? Да си има работа с този Делакроче?

— Ако не ми вярваш, сега ще видиш — рече Бартън и посегна към телефона. — Госпожице Демпси, моля, свържете ме с Фил Йенсен — Джеси остави слушалката. — Йенсен е заместник-главен прокурор. Във федералната, не в градската прокуратура. Откакто е там, преследва Делакроче; ще станат вече три години. Йенсен се отказа от сладка служба за шейсет хиляди, за да гони престъпници.

— Похвално.

— Ами, глупости. Иска да става сенатор или нещо повече. Там са големите мангизи… — телефонът иззвъня. Бартън вдигна слушалката. — Благодаря ви… Здрасти, Фил! Джеси е. Фил, при мен е един стар приятел; няколко години бе извън бизнеса. Пита ме за Анджело Делакроче…

От слушалката се чу боботене, което огласи цялата стая. Джеси чак сгърчи лице.

— Не, бе, няма нищо общо с него. Да не съм луд… Казах ти, че отдавна не е практикувал; всъщност беше в чужбина — Джеси се заслуша и погледна към Сам. — Бил ли си в Северна Италия?… Къде по-точно, Фил?… Милано?

Девъро поклати глава. Бартън продължи да говори на Сам, като слушаше гласа на прокурора:

— А в Марсилия?… А в Анкара?… Познаваш ли Рашид?

Девъро клатеше глава.

— Алжир ли?… Бил ли си в Алжир?… Не, Фил, не си прав. Мислиш ли, че щях да ти се обадя, ако работата не беше чиста?… Просто проучване, съвсем законно… Да, знам, Фил… Фил казва, че тези копелета ще купят и Дисниленд… Хайде, Фил, разбрах те; ще се пази от него… Да. Просто исках да съм сигурен относно Делакроче… Добре. Да де. Разбрах. Благодаря ти.

Бартън затвори телефона и се облегна назад:

— Такива ми ти работи.

— Настъпих го по мазола, а?

— По най-болния. Виждаш ли, миналата седмица Делакроче не само се отърва от съдебно преследване, ами от съда изтече информация и сега прокуратурата трябва да му се извини публично. Какво ще кажеш?

— Радвам се, че не се казвам Иенсен.

— Ама Иенсен съвсем не е радостен. Ще оставят Делакроче намира за месец-два, после пак ще се юрнат да го сгащят. Няма да им е лесно; Делакроче бяга като риба. Влиза в съда като у дома си и излиза, без дори да са му го накривили.

— Значи клиентът ми трябва да бяга надалеч от него — заяви по-скоро на себе си Девъро.

— През няколко континента — добави Бартън. — Не дрехите правят човека, а инвеститорите му. Питай когото щеш от Бискейн до Сан Клементе.

* * *

— Яяя, колко интересно! Не разбра ли нещо повече?

— Стой надалеч от него — рече Девъро, като прехвърли слушалката в другата ръка и се пресегна за чашата с бърбън на другия край на писалището. — Мирише на мафия и най-добре да нямаш нищо общо с него.

— Разбирам какво искаш да кажеш…

— По ми се ще да чуя „Да, Сам, ще бягам надалеч от Анджело Делакроче“. Това искам да чуя от теб.

— Разбирам те.

— Изобщо не слушаш какво ти говоря. Когато плащаш на адвокат по договор, трябва да го слушаш. Хайде сега, повтаряй след мен: „Ще бягам надалеч…“

— Знам, че днес си имал труден ден, но няма да е лошо да помислиш върху следващата задача. Просто да се пренастроиш.

— Анджело Делакроче не ми излиза от главата.

— С него приключихме…

— Радвам се да го чуя.

— … засега. От теб искам да подготвиш едно стандартно корпоративно споразумение. Истински законен документ, в който да оставиш празно място за попълване на имената на хората, които ще вложат парите си.

— Хора като Делакроче ли?

— Мама му стара, забрави го тоя скапаняк!

— От това, което знам за него, мисля, че трябва да го наричаш по-другояче. Но предпочитам изобщо да не ми споменаваш името му. Какъв вид корпорация? Ако искаш да я регистрирам в Ню Йорк, ще трябва да търся друг адвокат. Нали ти казах?

— В никакъв случай, човече! — изкрещя Хоукинс. — Не искам да намесваш друг! Само ти!

— Обясних ти вече; нямам право да практикувам тук. Не мога да регистрирам фирми в щата Ню Йорк.

— Кой ти говори за регистриране, бе? Искам само документите.

Сам онемя. Не знаеше какво трябва да каже; изобщо можеше ли да каже нещо.