Пътят към Гандолфо

— Това че не вярваш си е твой проблем. Надявам се много скоро да промениш мнението си.

— И какво искаш да кажеш с тази тъжна забележка?

— Че съм изчислил авоарите до цент, това искам да ти кажа — Хоукинс положи длани върху купчините фотокопия. Сякаш бе открил Изгубения кивот.

— Какви авоари?

— Четиридесет милиона долара.

— Какво? — Сам скочи от дивана като ударен от електрически ток. Стоманената верига на китката му заскача из въздуха и краят й го халоса по окото.

По лявото.

Стаята се завъртя пред очите му.

ГЛАВА ОСМА

Веднага щом затвори вратата на хотелската си стая, Девъро разкъса плика. Отвътре извади правоъгълно листче от дебела хартия и се втренчи в него.

Беше разплащателен чек на негово име. За сумата от десет хиляди долара.

Абсурдна работа.

Всичко бе абсурдно; нищо нямаше смисъл.

Бе хвърлил униформата точно преди една седмица. При уволняването му нямаше никакви спънки; никакъв Броукмайкъл, никакви служебни проблеми в последния момент, защото се появи в канцеларията си само час преди формалната раздяла с армията. А когато отиде, имаше не само превръзка на лявото око, но и дебел бинт на дясната китка, по която пареха рани от изгаряния.

Изнесе се от апартамента си, изпрати нещата си в Бостън, но не замина в същата посока, защото едно гадно копеле на име Макензи Хоукинс настояваше, че се нуждае от „адвоката си“ в Ню Йорк. И така, Сам се сдоби с двустаен апартамент в хотел „Дрейк“ на Парк Авеню, предварително резервиран и платен. За един месец; Хоукинс смяташе, че това е достатъчен срок.

За какво? Макензи още не бил готов да му „открехне“. Но Сам не трябвало да се безпокои, всичко било „включено в графа разходи“.

Чия графа разходи?

На корпорацията.

Каква корпорация?

Тази, която Сам скоро щял да регистрира.

Пълен абсурд!

Бълнувания за четиридесет милиона долара, които направо плачеха за челна лоботомия.

И сега — чек за десет хиляди долара. Чисти, без данък и без разписка.

Да ти умре конят от гъдел! Хоукинс не можеше да си позволи това. Освен това бе стигнал твърде далеч. Никой не изпраща на друг човек (особено пък на адвокат) десет бона без всякакво обяснение. Откачена работа.

Сам отиде до телефона, провери в обърканите инструкции как се борави с него и набра номера на Макензи.

— Мама му стара, момко! Що за възпитание е твоето!? Можеше да кажеш поне едно „благодаря“.

— За какъв дявол? За съучастието ми в кражба ли? Откъде си взел десет хиляди долара?

— От банката.

— От твоите спестявания ли?

— Позна. Сам се обрах.

— Но защо?

От Вашингтон последва кратка пауза.

— От тебе научих тази дума, синко. Мисля, че го нарече договор с адвокат.

Втора пауза. Този път в Ню Йорк.

— Доколкото си спомням, казах, че съм навярно единственият адвокат, сключил договор за някакъв шантаж, който може да го прати на разстрел.

— Това са твои думи. И аз пожелах да поправя впечатлението ти. Искам да знаеш, че ценя високо работата ти. Не ми се ще да мислиш, че те подценявам.

— Стига глупости! Знам, че не можеш да си го позволиш, а освен това не съм свършил работа и за пет пари.

— Слушай, момко, аз по-добре знам какво мога да си позволя и какво не. И освен това не е вярно, че не си направил нищо за мен. Та ти ме измъкна от Китай четири хиляди години преди да изтече срока на присъдата ми.

— Това няма нищо общо. Исках да кажа…

— А утре ще бъде първият ти работен ден — прекъсна го Ястребът. — Няма да се преработиш, но все пак ще започнеш.

Този път паузата в Ню Йорк бе доста по-дълга.

— Преди да кажеш каквото и да било, трябва да ти напомня, че като действащ юрист съм принуден да спазвам професионална етика, която е строго специфична. Няма да направя нищо, което може да застраши адвокатската ми кариера.

Хоукинс му отвърна веднага гръмогласно:

— Не ще и дума! Мама му стара, момко, не желая нечестен адвокат в моята корпорация. Не бих желал името на такъв човек във ведомостта…

— Мак! — изпищя отчаяно Девъро. — Да не искаш да кажеш, че си направил ведомост за заплати?

— Не. Пошегувах се. Но идеята е превъзходна. Сам едва удържаше нервите си:

— Моля те. Мо-ля те! В Бостън има адвокатска кантора и един прекрасен човечец, който някой ден ще стане върховен съдия. Той очаква да се върна при него на работа след седмица-две и няма да погледне с добро око на ангажимента ми към друг човек докато съм в отпуск. А ти ми каза, че ти трябвам за не повече от три — четири седмици. Така че, никаква ведомост.

— Добре — съгласи се тъжно Хоукинс.

— Казвай сега какво има да се прави утре. Ще си начислявам дневен хонорар, който накрая ще извадя от десетте хиляди и ще ти пратя остатъка в края на месеца. От Бостън.

— О, не се притеснявай за това.

— Напротив, притеснявам се. Трябва да ти кажа също, че нямам разрешително да практикувам в щата Ню Йорк. Ще се наложи вероятно да платя на друг адвокат; зависи каква ще бъде поръчката ти. Предполагам, че тя включва подготвяне на документи за регистриране на корпорацията ти — Девъро запали цигара. Почувства облекчение от това, че ръцете му не трепереха.

— Още не. Но и това ще стане след ден-два. Утре искам да провериш положението на един човек на име Делакроче. Анджело Делакроче. Живее в Скарсдейл. Притежава няколко компании в Ню Йорк.

— Какво означава „да проверя положението“?

— Ами, дочух, че имал проблеми в бизнеса. Бих искал да знам дали са сериозни. А може и да ги е оправил. Интересува ме, така да се каже, сегашното му благополучие.

— Благополучие ли?

— Да. В смисъл дали още крета или вече са го тикнали в затвора.

Девъро помълча известно време, после заговори бавно, сякаш обясняваше на дете:

— Аз съм адвокат, а не частен детектив. Това, за което говориш, го вършат адвокати само в телевизионните сериали.

Макензи Хоукинс не се забави с отговора:

— Направо не ми се вярва. Когато човек иска да стане акционер на корпорация, адвокатът на компанията трябва да провери благосъстоянието му, нали така?

— Е, предполагам, че това зависи от процента на дяловото му участие.

— Значително е.

— Значи тоя Анджело Делакроче е проявил интерес?