Пътят към Гандолфо

— Виждам, че си ме направил президент на компанията. Не ми каза, че имаш такива намерения.

— Нямаше други имена. Питах те за служителите, ти каза да оставя празно място.

— Какви са тези титли „секретар“ и „ковчежник“? Важни ли са?

— Не, ако не се регистрираш.

— Ами ако някой ден реша да се регистрирам?

— Обикновено двете длъжности се съвместяват. Повечето щати изискват поне двама главни партньори при споразумение за ограничено партньорство.

— Но мога да включа и повече, ако искам, нали?

— Естествено.

— Просто питам, Сам, за да знам как е по закон. Не е толкова важно. Регистрация и без това няма да има. Ей така, да си запълвам времето.

На Девъро му се стори, че долавя нотки на меланхолия в гласа на Хоукинс. Дали Мак не започваше да осъзнава, че това са само фантазии? Дали не му ставаше ясно, че това безразсъдно втурване в частния бизнес е просто начин за компенсиране на липсата на необходимост да взима решения и да командва? Сам се поуспокои. Всъщност изпитваше съжаление към стария кокал. „Да си запълвам времето“ бе евфемизъм за „чакам края“.

— Сигурно е така, генерале.

— Ей, Сам, от седмици не си ме наричал „генерале“.

— Съжалявам. Грешка на езика.

— Ще се чуем утре, момко. Здраво си поработил. Можеш да разпуснеш тази вечер. Не забравяй, че всички разходи са платени.

— Колкото до десетте бона. Наистина си много щедър, но не ги искам. Не ми трябват. Ще извадя от тях всички разходи по подготвянето на документите — машинопис, материали и други подобни, и ще ти върна останалото. Познавам един съветник по инвестициите във Вашингтон, който…

Девъро замлъкна. Щракването от другия край на линията означаваше, че разговорът е приключил.

Нямаше смисъл да не си прекара гот тази вечер. Неведнъж бе нощувал в Ню Йорк и знаеше къде може да му отпусне края: в баровете за ергени на Трето авеню.

Имаше страхотен късмет. Забърса едно сочно младо маце от Омаха, щата Небраска, където живееха Хенри Фонда и Марлон Брандо. Дошла в Ню Йорк да покорява Бродуей. Страшно бе впечатлена от адвоката, който въртял делата на „Метро Голдуин Майер“ и между другото уреждал договори за участие в суперпродукции.

И Сам се впечатли. Цялата нощ, почти цялата сутрин и следобедът на следния ден, та чак до вечерта (с кратки почивки да похапнат и побъбрят).

В девет и двайсет и седем телефонът зазвъня; в девет и двайсет и девет мацето от Омаха промърмори сънено:

— Сам, телефонът е от моята страна.

— Много си наблюдателна.

— Да го вдигна ли?

— Щом е от твоята страна, вдигай.

— Сигурен ли си?

Сам отвори очи. Мацето се бе надигнало и се протягаше; чаршафът се бе смъкнал от тялото й.

— Побързай — рече й Девъро.

— Щом казваш.

— Не съм женен, майка ми не знае къде съм, а на Аарон Пинкъс му е през оная работа. Вдигай слушалката, свършвай бързо и затваряй.

Мацето посегна към апарата. Сам посегна към мацето.

— Някакъв мъж с хриплив глас иска да говори с теб. Казвал се Анджело Делакроче — тя му подаде слушалката.

— Ей, ти! — думите хвърчаха като плюнки. — Ти ли си Самуел Деверозе, секлетал-ковцезник на компания „Шепърд“?

ГЛАВА ДЕВЕТА

Бившият генерал-лейтенант Макензи Хоукинс, награждаван два пъти с най-високото национално отличие за изключителен героизъм в жестоки схватки с врага, се разтрепера като лист, щом зърна бившия майор Сам Девъро, военното недоразумение.

Хоукинс наблюдаваше как Сам слезе от таксито пред входа на голф-клуба „Норт Хямптън“. Единственият източник на светлина бяха жълтите лампи върху каменни постаменти от двете страни на алеята. Нощта бе студена и луната се криеше някъде зад облаците. Лампите обаче осветяваха мястото достатъчно, за да се види колко ядосан вид имаше Девъро.

Макензи разбираше, че Сам е бесен. Но в края на краищата не беше го излъгал. Не в прекия смисъл. Не бе обещавал на Девъро, че няма да търси услугите на Анджело Делакроче. Каза само, че няма причина да го прави, когато Сам настоя пред него за това.

Тогава.

Не сега.

Длъжността секретар-ковчежник бе нещо съвсем друго. Изглеждаше страхотно в текста на споразумението: „Самюъл Девъро, ескуайър, юридически съветник, апартамент 4-Еф, хотел «Дрейк», Ню Йорк“, изписано точно на празния ред, запазен за втория по важност пост в компания „Шепърд“. За негово добро е. Девъро скоро щеше да го разбере. Но в момента Самюъл Девъро, ескуайър, се бе надървил като разгонен бик, отделен от кротките юници.

Ястребът се съгласи да се срещне с Делакроче тук, защото мястото му се стори подходящо. Италианецът много се притесняваше да не бъде проследен и настоя да разговаря с Мак в средата на равното поле до дупка номер шест на игрището за голф „Норт Хямптън“ между дванайсет и един през нощта. Но ако Хоукинс имаше нещо против и посочеше за място на срещата телефонната компания „Бел“, Делакроче пак щеше да се съгласи.

Защото Делакроче нямаше друг избор. Мак държеше в ръцете си документи за мафиота, които можеха да му осигурят присъда, достойна за всеки съд в Китайската народна република.

Но среднощна среща в местност, заобиколена от гъста гора с поточета и малки езерца, устройваше напълно и Хоукинс. На такива места той се чувстваше като риба във вода. Е, не беше чак като в Камбоджа или в Лаос, но при всички случаи щеше да се ориентира по-добре.

Долетя от Вашингтон следобед, с фалшива лична карта взе под наем кола и се отправи към Норт Хямптън. Щом се стъмни, заобиколи входа на голф-клуба и паркира автомобила в западния му край. Делакроче му каза, че клубът няма да работи тази вечер и пазачът ще бъде сменен с негов човек.

Което означаваше, естествено, че Делакроче ще удвои патрулите си навсякъде, най-вече около равното поле на дупка номер шест.

Натъпкал в джобовете си навити тънки въжета и ролка широк лейкопласт, Хоукинс приложи стара хошиминска тактика, която в миналото му вършеше добра работа. Започна атаката си от най-далечния край на вражеската територия и бавно си пробиваше път към фронта.

В единайсет часа вражеските патрули започнаха да заемат местата си в голф-клуба „Норт Хямптън“. Бяха девет души (малко повече, отколкото Мак очакваше), разпръснати в покрайнините на гората от двете страни на полето около шеста дупка, с линия за свръзка, стигаща чак до сградата на клуба и входната алея за автомобили.

Един по един Хоукинс обезвреди осем от тях, прибра им оръжието, завърза ги здраво и облепи лицата им с лейкопласт така, че да не могат не само да гъкнат, но и да мръднат мускулче. Накрая, за по-сигурно им шибна по тила един кай сай удар. След това се промъкна зад гърба на деветия, който пазеше на входа и зачака.

За него пазеше стратегическа изненада, която бе изпитал многократно и имаше голям успех в Лаос. Защото този пазач трябваше да може да говори.