Пътят към Гандолфо

— Да разбирам ли, че ми плащаш по договор десет бона, за да подготвя документи за регистриране, което няма да извършиш?

— Не съм казал, че няма го направя след време. В момента обаче това не ме вълнува.

— Защо тогава си наел адвокат, като не ти трябва? И защо по дяволите съм в Ню Йорк?

— Защото не искам да си във Вашингтон. За твое добро. И когато човек набира капитал, за да основе корпорация, трябва да разполага с напълно законни наглед документи. Отговорих ти в обратен ред.

— Добре, че ми каза. Няма да те питам повече. Каква да бъде корпорацията?

— Обикновена.

— Няма такава. Всяка компания е различна.

— Такава, в която печалбите се разпределят. Между инвеститорите.

— По това всички си приличат. Или поне би трябвало.

— Точно това ми трябва. Не искам изгъзици.

— Почакай така — Девъро остави слушалката и отиде в другия край на стаята, където на един стол бе оставил куфарчето си. Извади от него жълт бележник и два молива и се върна на писалището. — Ще ми трябват някои данни. Ще те питам за някои неща, та да знам какво да представлява този хвърчащ документ за регистрация, дето няма да го внасяме в съда.

— Давай, момко.

— Как ще се казва корпорацията?

— Мислил съм за това. Какво ще кажеш за „Шепърд къмпани“?

— Нищо не мога да кажа. Не знам какво означава. Не че името трябва да има някакъв смисъл. Можеш да я наречеш, както си искаш.

— „Шепърд къмпани“ ми харесва.

— Чудесно — Сам записа името. — Адрес?

— Обединени нации.

Девъро погледна учудено слушалката:

— Какво?

— Това е адресът. Някъде из сградата на Обединените нации.

— Защо?

— Ами, така… символично.

— Не можеш да използваш символичен адрес.

— Защо не?

— Забравих. Нали няма да ги даваме за регистрация. Добре. Хранилище?

— К’во?

— Банката. Която ще съхранява корпоративните фондове.

— Остави празен ред. Всъщност два-три реда. Банките ще са няколко.

Моливът застина в ръката на Сам. След кратко колебание продължи:

— Обект на дейност? Последва пауза във Вашингтон.

— Я ми изреди някои по-законни варианти.

Още по-дълга пауза в Ню Йорк. Моливът направо отказваше да пише.

— Да започнем с намеренията.

— Явно да печелим пари.

— Как?

— Като притежаваме нещо, за което други са готови да платят.

— Преработвателна промишленост? Производство на стоки?

— Не точно това.

— Маркетинг?

— Това по става. Карай така.

— Накъде?

— Дай още няколко думи — отвърна Хоукинс.

— Не съм специалист по регистриране на фирма, но доколкото си спомням от учебниците, обектът на дейност на една компания — мотивът й за печалба — е една или друга форма на производство, преработване, маркетинг, придобиване на собственост, услуги…

— Чакай! Това е.

— Услуги ли?

— Това също звучи добре, но имах предвид предишното.

Сам въздъхна:

— Придобиване на собственост?

— А това. Придобиване на собственост.

— Придобиваш на една цена, продаваш на друга, по-висока. Да не ставаш брокер?

— Много добре звучи, Сам. Точно това му трябваше на стария кокал.

Девъро укроти молива в ръката си и си записа в бележника.

— Ако ще се занимаваш с посредничество, трябва да има някакъв продукт. Услуга, недвижимо имущество или стока…

— От изключително религиозно естество — прекъсна го Макензи с тържествен глас.

— Кое?

— Продуктът.

Сам пое дъх; много, много дълбоко. Когато го изпусна, се чу хъмкане:

— Да не искаш да кажеш, че създаваш компания, която ще посредничи за придобиване на религиозна стока?

— Това е достатъчно.

— Предмети ли?

— О, чудесно.

— За Бога, какво да пиша?

— Посредничество при придобиване на религиозни предмети. Майка му стара, момко! Идеално стана!

* * *

Девъро взе назаем от Бартън стандартните за щата Ню Йорк формуляри за сключване на споразумение за ограничено партньорство. Прехвърлянето на записките от бележника върху формулярите не му създаде трудности. Стенографката на хотела ги преписа на машина. Работата му придобиваше по-завършен вид, докато проверяваше документите, в които имаше оставени празни места за попълване на имената на инвеститорите, хранилищата, сумите и с мъдрещата се накрая неясна формулировка: „Посредничество при придобиване на религиозни предмети“.

Но всичко изглеждаше толкова законно, колкото и глава от учебника на Блякстоун. Да, мислеше си Сам, претегляйки на ръка плика с глупости, който щеше да изпрати по пощата на Макензи Хоукинс. Нещата наистина клоняха към завършек. След няколко дни ще се върне в Бостън при „Аарон Пинкъс и съдружници“; „юридическите“ му задължения към Ястреба бяха приключили. Отнеха му всичко на всичко девет дни и свършиха почти три седмици преди определения от Мак едномесечен срок.

Съгласи се да остане в хотел „Дрейк“ още ден-два, за да даде възможност на Мак да оцени усилията му. Нямаше съмнение, че ще бъде похвален, което и стана.

— Честна дума, Сам, този документ е направо внушителен — възхити се Ястребът по телефона от Вашингтон. — Чудя се как успя толкова бързо да го направиш.

— Просто следвах правилата; не беше никак трудно.

— Много си скромен, приятелче.

— Нетърпелив съм. Да, нетърпелив съм да се върна в Бостън…

— Много добре те разбирам — прекъсна го Хоукинс без нужната доза положителност, която можеше да спре зараждащата се болка в стомаха на Девъро.

— Слушай, Мак…