решението на Гри и Бльо.
— За какво ми говорите?
— Твърдите, че не желаете да ме нараните лично.
— Разбира се. Кой ще ни даде откуп за труп?
— А Фрескобалди е здрав като бик — продължи тихо да говори той, но повече на себе си, отколкото на Макензи, разглеждайки полузаспалия Гуидо. — Такъв си е той, синьор генерале. Ако се съглася да дойда с вас, без да ви създавам пречки или усложнения, така да се каже, в духа на сътрудничеството, ще ми направите ли една малка услуга? Като командир на командир.
Ястреба запремига насреща му.
— И каква е тя?
— Да драсна една бележчица, само няколко думи, естествено, на английски. И да я оставя на помощника си. Разбира се, ще можете да я прочетете преди това.
Макензи извади от вътрешния джоб на якето си боен полеви тефтер, скъса един лист, отвори херметичната химикалка и ги подаде на Франческо:
— Имате петнайсет секунди.
Папата сложи листа върху багажника на лимузината и бързо написа нещо на него. Върна го на Ястреба.
„Жив съм, нищо ми няма. С Божията благословия ще се свържа с теб така, както О’Гилигън се свързва с мен да играем шах.“
— Ако това е някакъв код, нещо много мижав ми изглежда. Няма значение, пъхни му го в джоба на черния. Хареса ми, дето си писал, че си о’кей.
Джовани изтича до помощника си, пъхна бележката под расото му и се върна при Ястреба.
— Не губете време, генерале!
— Какво?
— Пъхайте Фрескобалди в колата! Бързо! Вътре има едно куфарче. В него са ми лекарствата. Дайте ми го, ако обичате.
—
— Ако винаги така се туткате, няма да ви вземат и в курията. Къде е
— Хеликоптерът ли?
— Да.
— Ей там. На една поляна.
Капитаните Гри и Бльо приключиха съвещанието си. Гри му извика:
— Инструктирахме хората, генерале. Тръгваме! Среща — на Зараголо!
—
— Да — отговори Ястреба и някак втренчено го загледа. — Защо? Какво има?
— Кажете им да заобиколят от север Роко Приора. Там е пълно с полиция.
— Това май се пада на изток от Фраскати…
— Да!
— Чухте го, нали, капитани! Заобикаляте Роко Приора!
—
— Млади човече! — Джовани зае най-авторитетната си папска поза. — Няма ли да млъкнете най-накрая и да изпълнявате заповедите на генерала, а?!
От горичката се показа Ноар:
— Машината е готова за излитане, генерале! Небето е чисто.
— Ще имаме още един пътник. Трябва да приберем юридическия съветник. Няма да е лошо да му боцнеш една игличка, ако можеш.
— С най-голямо удоволствие — отвърна Ноар.
— Една доза, капитане!
— Що толкова малко, бе, неговата мамка!?
Така Джовани Бомбалини, главата на римокатолическата църква, и Макензи Хоукинс, двукратно награден от Конгреса с почетен орден, натикаха Гуидо Фрескобалди в папската лимузина и хукнаха като бесни към хеликоптера в гората.
За Франческо беше по-трудно. Светият отец попържаше нежно Свети Себастиан, покровителят на атлетите. Накрая съвсем се отчая, запретна полите на расото, заголвайки дебели селски прасци и за малко да стигне до хеликоптера преди Макензи.
Малкият самолет се издигна над облаците, скупчили се върху Зараголо. На кормилото бе капитан Ноар. На мястото на помощник-пилота седеше капитан Руж. Ястреба и папата седяха в първото отделение един срещу друг, до прозорците.
Макензи хвърляше озадачени погледи към Франческо. От дългогодишния си опит знаеше, че когато врагът оказва съпротива, най-добре е да не се предприема нищо, докато обстоятелствата не наложат незабавен контраудар.
Този път обаче случая бе съвсем друг. Франческо изобщо не се държеше като враг. А Ястребът бе срещал най-различни врагове.
Мама му стара, нещо не беше наред!
Ей го, седи си там, разкопчал тежкото расо, изул обувките си, скръстил ръце върху едрия си корем и зяпа ли зяпа през прозореца с щастливия израз на месар, който за пръв път се качва на самолет. Чудна работа. И доста съмнителна.
Защо бе?_ Защо?_
Макензи реши, че няма смисъл да носи повече маската. Останалите не трябваше да ги свалят, но за него вече бе все едно.
Свали я с въздишка на облекчение. Франческо се обърна към него, в очите му нямаше и помен от омраза. Папата му се усмихна приветливо и кимна с глава, сякаш за да му каже: „Радвам се да се запознаем лице в лице“.
Макензи бръкна в джоба за пура. Измъкна една, отхапа й края и извади кибрит.
—
— Какво?
— Една пура, синьор генерале. За мен. Може ли?
— О, ама разбира се. Заповядай — Хоукинс измъкна още една от кутията и му я подаде. После се сети и бръкна в джоба за резачката, но беше късно.
Франческо отхапа края й, изплю го на пода, при това съвсем не просташки, взе от Мак кибрита и драсна клечка.
Папа Франческо, наместникът на Христос имаше съвсем блажен вид. Облегнат удобно назад, кръстосал крака под расото, той пускаше с наслада ароматичния дим от пурата да се върти над главата му и се любуваше на гледката долу.
—
—
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА