Компания „Шепърд“ затвори кепенците.
Макензи Хоукинс се разхождаше по цял ден из Шато Махенфелд, пушеше пури и гледаше с празен поглед неповторимата красота на Алпите.
Сам направи баланс на авоарите на корпорацията, без да смята имуществото и техническото оборудване. От първоначално събраните четиридесет милиона, оставаха дванайсет милиона, осемстотин и десет хиляди, четиристотин тридесет и един долара и два цента.
Плюс фонд за непредвидени разходи в размер на сто и петдесет хиляди долара, които не бяха пипани.
Хич не беше лошо. Особено като се има предвид, че инвеститорите — по обясними причини — отказаха да претендират за възстановяване на загубите им. Всъщност, не искаха да си имат работа нито с компания „Шепърд“, нито с директорите й. Бяха се заклели върху Библията, „Благородството“ на Бурк, „Майн кампф“ и Корана да не влизат в контакт с никого от тази фирма.
На Франческо пък вече разрешаваха да излиза от таванския си апартамент. Към пуловера за ски той прибави и една тиролска шапка. Всички му викаха чичо Франческо.
Разхождаше си се напълно свободно, защото не проявяваше желание да ходи някъде или да прави нещо друго, освен да си бъбри с някого. Винаги някой се навърташе около него, но не за да го пази, а за да му бъде от полза. В края на краищата човекът бе над седемдесетте.
Готвачът направо го боготвореше, защото чичо Франческо прекарваше дълги часове в кухнята, помагаше в приготвянето на сосовете и отвреме-навреме се примолваше да му разрешат да извърти някоя по-специална гозба.
Помоли Ястреба за една услуга. Но Макензи категорично му отказа.
В никакъв случай! Не! Не можело да се обажда по телефона в апартамента си във Ватикана! Нямало значение, че телефонният номер е частен и че не е регистриран никъде. Телефонните разговори можели да се проследяват.
Но не и ако се предават по радио, упорстваше Франческо. Нали има радиовръзка с Рим, която трудно може да бъде засечена. Е, разбира се, че по телефона е по-лесно и по-бързо. Но и с релейката може.
Не! На чичо Франческо главата му била пълна със спагети, мозъкът му изветрявал.
Да, да! На Ястреба мозъкът май бе по-изветрял. Постигна ли някакъв напредък генералът? Нещата са в застой. Ами кардинал Кварце дали не е надделял над хората на Франческо?
Добре, но един телефонен разговор няма да промени нищо.
Но и няма да влоши нещата, не отстъпваше Франческо. Ястреба щеше да стои до радиото с ръка на копчето на предавателя и да прекъсне връзката, ако чичо Франческо се опита да каже нещо, което не трябва. Не е ли по-изгодно за генерала поне двама души да знаят, че е жив? Че измамата е вярна. Нямаше какво да се губи, защото Ястреба
Освен това Гуидо се нуждаеше от помощ. Не че иска да критикува този човек, як като бик. Беше новак в работата и съветите на братовчеда Джовани Бомбалини можеха да са му от полза. С помощта, разбира се, на младия свещеник от Харлем.
Положението
Явно никаква. И така един ден Макензи се върна от планината с три кашона радиотехника, която започна да монтира в една от спалните на Махенфелд.
Когато свърши, Ястреба издаде странна заповед. Само той и чичо Франческо можеха да стоят при апаратурата по време на сеанс.
За Сам и Ан това беше без значение. И на двамата им бе все тая. А когато чу заповедта, готвачът реши, че всички са откачили и си отиде в кухнята.
Оттогава поне два пъти седмично голямата дискова антена се издигаше над покрива. Нито Сам, нито Ан знаеха какво правят двамата с радиостанцията и дали има някаква полза от всичко това, но често, когато сядаха на приказка в градината и зяпаха величествената швейцарска луна, дочуваха от горните стаи бурни изблици на смях. Ястреба и папата бяха като малки момчета, които се радват на нова игра.
При това тайна игра, само за хора от техния клуб.
Сам седеше в градината и разсеяно разглеждаше своя „Таймс“. Животът в Шато Махенфелд постепенно навлизаше в едно еднообразно русло. Така например, всяка сутрин някой от тях отиваше с кола до селото за вестници. Да си пиеш кафето в градината с вестник в ръце бе прекрасен начин за започване на деня. По света ставаха какви ли не ужасии, а животът в Махенфелд бе толкова спокоен.
Ястреба откри, че в границите на имението има трасе за езда и купи няколко коня. Така се запали по ездата, че, често се запиляваше с цели часове. „Най-после намери нещо, което да му доставя удоволствие“ — мислеше си Сам.
Франческо пък го изби на живопис. Кръстосваше из полето с Ан или с готвача, избираше си място, разпъваше триножника и започваше да увековечава алпийските красоти. Разбира се, с рисуване се занимаваше, когато не бе зает в кухнята, или не учеше Ан да играе шах, или пък не си бъбреше сладко- сладко със Сам на юридически теми.
Имаше едно-единствено нещо около Франческо, за което никой не отваряше дума. Франческо съвсем не бе здрав човек, когато го прибраха от римския хълм Апиа. Направо си бе много зле. Поради което Мак настоя да наемат лекар от Ню Йорк.
Но седмиците минаваха, а Франческо сякаш се оправяше от алпийския въздух.
Щеше ли това да стане, ако не бяха го отвлекли?
Никой, естествено, не искаше да засяга тази тема, но самият Франческо една вечер на масата каза нещо, което учуди всички:
— Пустите му лекари. Ще ги надживея всичките! Според тях преди месец трябваше да ме погребат.
Ястреба се задави и дълго време не можа да спре да кашля.
А Сам? Той какво?
Каквото и да стане, все Ан ще има пръст в него.
Наблюдаваше я как се припича на утринното слънце, разгърнала вестник. На масичката до нея, както
