Дъщеря му се взираше в него изпитателно, като че ли се опитваше да проникне зад мрачно свъсеното чело, да разгадае мислите му.
— Кого се опитваш да заблудиш? Мен? Или себе си? Обещал си да извършиш нещо чудовищно, при условие, че ме освободят… Но, татко, това е прекалено висока цена.
Шамборд изведнъж рязко се извърна на стола си и каза натъртено:
— Аз трябва да взема това решение. Изборът е мой.
Изведнъж Терез трепна. Зад гърба й стоеше Мавритания. Както обикновено, тя по-скоро усети, отколкото чу приближаването му.
— Позволете да се намеся в разговора ви, мадмоазел Шамборд, но мисля, че гледате на нещата прекалено трагично. Когато мисията ни приключи и вече няма да се нуждая от услугите на вашия баща, всички ще си тръгнат по живо, по здраво. Но преди това ще се случи нещо, което ще разклати трона на Сатаната, за да възтържествува най-после справедливостта и нещата да си дойдат на мястото. Аз също не искам да се пролива излишна кръв, уверявам ви.
Терез го гледаше с нескрита неприязън.
— Не си хабете думите… Няма да се хвана на въдицата ви.
— В такъв случай няма да се опитвам да ви убеждавам — все така учтиво отвърна Мавритания, — въпреки че недоверието ви ме наскърбява.
И той се обърна към баща й, вече с делови тон:
— Скоро ли ще имате готовност за действие?
— Казах ви, че са ми необходими два дни.
Тонът на Мавритания остана непроменен, само очите му леко се присвиха.
— Срок, който вече изтича, доктор Шамборд… Но аз разчитам на вас и знам, че няма да ме разочаровате.
Смит, Ранди и Хаким Гата, дребничкият, уплашен до смърт лаборант от института „Пастьор“, отминаха високите сгради по булевард „Монпарнас“ и продължиха навътре по тесните улички на най-живописния и бохемски квартал на Париж, където още живееше духът на отминалите времена. Пролетта беше в стихията си и животът кипеше — уханието на цъфнали дръвчета се смесваше с мириса на бои и марихуана. Слънцето току-що беше залязло и по небето още догаряха кехлибарени отблясъци.
Тримата вървяха мълчаливо, но Хаким изведнъж попита с треперещ глас:
— Когато ви покажа улицата… нали ще мога… да си вървя?
Той беше слаб като вейка, с къдрави коси и поглед на диво зверче, хванато в капан. Живееше точно над доктор Акбар Сюлейман.
— Още не — отвърна Ранди, която го държеше за ръката и почти го мъкнеше след себе си. — Стигнахме ли? Коя точно е сградата?
— Н-н-номер петнайсет — отвърна момчето. Зъбите му тракаха.
— Кой етаж? — попита Джон.
— Т-т-трети. Обещахте, че ще ми платите и ще ме п-п-пуснете да си ходя…
— Има ли заден вход?
Хаким кимна.
Джон се обърна към Ранди:
— Аз влизам. Ти мини отзад.
— Я почакай! Откога започна да даваш нареждания?
— Защо? — погледна я учудено Джон. — Да не би да имаш по-добра идея?
— Не — отвърна Ранди, като хвана за яката Хаким, който изглеждаше готов да побегне. — Но следващия път не се дръж като командир, ясно ли е?
— Съжалявам…
— Извиненията се приемат. Хайде. Да действаме. Току-виж Сюлейман разбрал, че сме разпитвали за него, и реши да духне. В теб ли е предавателят?
Джон потупа джоба на шлифера си и огледа сградите от отсрещната страна на улицата. Започваше да се смрачава и отделни прозорци вече светеха. Мъже и жени, млади и стари, прегърнати или хванати за ръце, минаваха покрай него. Вратата на номер петнайсети зееше широко отворена. Джон изчака да отмине потокът минувачи и се шмугна във входа. Слава Богу, нямаше портиер, който да го пита къде отива. Той измъкна револвера си и се изкачи на третия етаж, където беше апартаментът на доктор Акбар Сюлейман. Пред вратата се спря и се ослуша. В някоя от вътрешните стаи свиреше радио. Разнесе се и шум от течаща вода. Смит натисна дръжката — вратата беше заключена. Ключалката беше стандартна — разполагаше с набор от инструменти, за да се справи с нея. Надяваше се резето да не е пуснато — това би му отворило повече работа.
Измъкна комплекта инструменти от вътрешния си джоб и се залови за работа. Изведнъж осъзна, че водата е спряла да тече. Миг по-късно се разнесе оглушителен залп. Куршумите минаха през вратата на сантиметри от главата му. Във въздуха се разхвърчаха тресчици. Джон се хвърли на пода, опря гръб на отсрещната стена и стисна валтера с две ръце, като се целеше във вратата.
Остра, пареща болка пронизваше хълбока му. Разкопча сакото и вдигна ризата си — един от куршумите го беше одраскал, но раната беше повърхностна. По-късно щеше да се погрижи за нея. А междувременно тъмният шлифер щеше да скрие кръвта.
Той се изправи, все така насочил напред пистолета си, и метна кутията с инструменти към вратата. Незабавно последва втори залп. Този път стана на пух и прах ключалката, а от съседните етажи се разнесоха уплашени писъци.
Джон блъсна вратата с рамо, претърколи се и отново се изправи, стиснал пистолета си. Озова се очи в очи с дребничка, миловидна брюнетка, която седеше по турски на кушетката, насочила към вратата автомат „Калашников“. Двамата се гледаха втренчено. Жената очевидно беше изпаднала в шок, но не изпускаше автомата от ръцете си.
— Оставете оръжието! — нареди Джон на френски. — Веднага!
Жената изведнъж скочи и се хвърли към него, но Джон успя да избие автомата от ръцете й. После я хвана и я повлече пред себе си, докато претърсваше апартамента стая по стая.
— Къде е? — попита най-после, като опря револвера до главата й.
— Кой?
— Приятелят ти, доктор Сюлейман.
— Намери го — дръзко отвърна жената.
Джон извади от джоба си предавателя и тихо каза:
— Бил е тук преди малко, но се е измъкнал. Бъди внимателна.
Съобщението беше прието. Джон нямаше повече работа ту. Завърза жената с чаршаф за един от кухненските столове и изтича навън. Сюлейман се опитваше да се измъкне. Не биваше да го изпуснат.
Тясната уличка откъм гърба на сградата миришеше на урина и прокиснало вино. С пистолет в ръката, Ранди се взираше в тъмните прозорци на третия етаж. До нея Хаким Гата пристъпваше неспокойно от крак на крак и трепереше като лист. Двамата бяха застанали в сянката на една липа и се сливаха с мрака. В небето над главите им примигваха първите бледи звезди.
Ранди смушка Хаким с револвера си.
— Сигурен ли си, че е бил горе?
— Да, нали вече ви казах — жално отвърна момчето и нервно прокара ръка през къдриците си.
— И няма друг изход?
— Няма — почти проплака Хаким.
— Шшт! — гневно го стрелна с поглед Ранди.
Хаким снижи глас, но продължи да нарежда и да се вайка. В това време от горе отекнаха изстрели.
— Залегни!
Хаким почти се свлече на тротоара. Ранди се притаи до него, като напрягаше слух да чуе какво става
