охраната.
Вратата на стаята на Марти беше затворена. Завъртя дръжката и се вмъкна вътре странично, дебнешком, насочил напред валтера.
Стаята беше празна. Всичко сякаш се завъртя пред очите му. Нямаше следа от Марти, нито от Питър, нито от охраната. Направи няколко крачки с изопнати до краен предел нерви и видя двата трупа, проснати в ъгъла. Около тях се беше образувала локва кръв, която вече започваше да засъхва по края.
Убитите бяха облечени в бели престилки с болнични маски на лицата. Бяха намушкани с двуостър нож, от бърза и опитна ръка. Възможно ли беше това да е дело на Питър? Но тогава къде бяха той и Марти? И защо я нямаше охраната? Явно още никой от персонала не подозираше какво се беше разиграло тук. Питър и Марти като че ли бяха потънали вдън земя.
Чу сигнала на предавателя си.
— Макс? Ти ли си? Какво има?
— Обади се Ранди. Птичето се готви да отлети. Има си и компания. Двамата с Аарон тръгват след тях. Тя ще ни насочва.
— Веднага идвам.
Смит още веднъж обгърна с поглед стаята. Питър беше достатъчно опитен, но все пак, ако беше успял да измъкне Марти оттук, къде можеше да го е отвел? Още повече, че Марти беше в почти безпомощно състояние… А и какво се беше случило с легионерите и с хората на МИ-6, които охраняваха стаята денонощно?
Можеше ли да се надява, че Питър и Марти са невредими и са на сигурно място? Ами ако терористите бяха успели по някакъв начин да отвлекат вниманието на охраната, за да измъкнат под носа им Питър и Марти и приятелите му вече не бяха между живите? При тази мисъл студ пропълзя по жилите му.
Трябваше незабавно да уведоми полицията, ЦРУ и Фред Клайн за случилото се. Ако Марти и Питър бяха още живи, трябваше да намери начин час по-скоро да се добере до тях.
Той прибра предавателя и пистолета и хукна надолу по стълбите. Отвън го чакаше крайслерът с включен двигател. Макс отвори вратата и Джон скочи вътре почти в движение.
Малкият черен микробус зави надясно по булевард „Сен Мишел“ и продължи на юг. Аарон го следваше от разстояние.
— Мисля, че отива към булевард „Периферик“ — предположи Ранди и повтори същото в предавателя, за да даде възможност на Джон и Макс да се ориентират. Широкият булевард „Периферик“ опасваше като обръч централната част на Париж.
— Така изглежда — кимна Аарон. Той намали малко разстоянието между форда и микробуса от страх да не ги загубят на някой завой и десетминутното преследване да се окаже на вятъра.
Микробусът беше взел доктор Акбар Сюлейман и спътника му от паркинга на хотел „Сейнт Сюлпис“ и беше потеглил толкова бързо, че не остави на Аарон и Ранди време за излишно колебание. Те го последваха незабавно, като се свързаха с Макс в движение.
Микробусът действително се беше насочил към булевард „Периферик“, където зави на запад. Ранди веднага информира Макс. Не след дълго микробусът излезе на шосе А10, но на разклона с шосе А11 не се отклони на запад към Шартър, а продължи в южна посока, към река Лоара и старинния град Орлеан.
Изминаха часове. Микробусът неочаквано сви по второкласния път Д51, който отиваше на запад, а след малко все така изненадващо продължи по тесен междуселски път, засенчен от клоните на дърветата. Нощта беше мастиленочерна, беззвездна и само благодарение на умелото шофиране на Аарон не бяха изгубили от поглед микробуса, който почти се сливаше с мрака. Няколко километра по-нататък микробусът отби в алеята, която водеше към една ферма, и Аарон удари спирачки.
Автомобилът беше скрит от шубраците и надвисналите клони и нямаше опасност да ги забележат.
Двамата с Ранди се спогледаха.
— Сега какво?
— Ще се приближим и ще наблюдаваме — и Ранди тръгна да слиза от колата.
— Не е ли по-добре да изчакаме Макс и останалите? Би трябвало вече да са наблизо.
— Ти ги изчакай. Аз ще ида да поогледам. — И въпреки протестите на Аарон Ранди изскочи от колата и се промъкна към осветената постройка, като се снишаваше зад храстите.
Това, което първоначално беше оприличила на ферма, беше по-скоро нещо като ловна хижа, тъй като наоколо се простираха гори, а откритото пространство беше съвсем малко. Този път не видя хеликоптери, но пред хижата бяха спрели два автомобила, а двама въоръжени мъже се бяха облегнали на стената в двата края на постройката.
Вътре, в осветеното помещение, разпалено жестикулираха нечии силуети. Очевидно се водеше разгорещен спор.
Изведнъж някой сложи ръка на рамото й и прошепна:
— Колко са?
— Джон?! Слава Богу! Идвате тъкмо навреме. В микробуса бяха трима, тук чакат два автомобила… вероятно ще си имаме работа с доста хора. Къде е Питър?
— Това бих искал да знам и аз — мрачно отвърна Джон и й разказа за случилото се в болницата.
Ранди прехапа устни.
— Ако терористите са били само двама и Питър се е справил с тях, вероятно е успял да отведе Марти на безопасно място, но представа нямам къде… Възможно е да е станало точно така — в края на краищата с пистолетите на онези двамата не беше стреляно, не открих празни гилзи — размишляваше Джон. — Но ако терористите са били повече, възможно е също да са използвали ножове и да са обезвредили Питър. — Той поклати угрижено глава. — Опасявам се, че може и да се е случило най-лошото…
— Джон, виж!… — трепна изведнъж Ранди и посочи към хижата.
Вратата се беше отворила и в яркия правоъгълник светлина се очерта за миг фигурата на доктор Акбар Сюлейман. Той изскочи навън, като размахваше ръце и продължаваше да спори с някого.
Думите му достигнаха до тях:
— Казвам ти, че им се измъкнах незабелязано! Няма начин да са ме проследили. Дори не знам как изобщо са ме открили!
— Точно това ме притеснява.
Джон и Ранди се спогледаха. Този глас им беше познат.
На прага на хижата беше застанал Абу Ауда.
— Как можеш да си сигурен, че не са те проследили? — продължи той.
— Е, къде са?! — възкликна Сюлейман. — Да не би да ги виждаш някъде?
— А ти да не би да очакваш да ги видиш? Едно мога да ти кажа — хората, които са те открили, не са за подценяване.
— И какво според теб трябваше да направя?! — избухна Сюлейман. — Да ги оставя да ме арестуват?
— Не, щеше да изпееш всичко. Но може би беше по-разумно първо да се свържеш с нас и заедно да намерим най-удачното решение.
— Е, така или иначе вече съм тук — рязко каза Сюлейман. — А сега — какво? Ако си толкова сигурен, че онези могат да се появят всеки момент…
Очите на Абу Ауда мрачно проблеснаха. Той изрева някакви нареждания на арабски. От къщата изскочиха мъжът, когото бяха видели да излиза от хотела заедно със Сюлейман, шофьорът на микробуса и още един въоръжен мъж — узбек по всяка вероятност, ако се съдеше по шапчицата и характерните черти на лицето.
Микробусът потегли пръв — само с шофьора.
Джон и Ранди побързаха да се върнат при колите, паркирани встрани от пътя, където ги чакаха Аарон и Макс.
— Какво става? — втурна се насреща им Аарон.
Макс също излезе от колата и впери в Ранди поглед на прегладнял неандерталец, който най-после вижда месо.
— Ще имаме нужда от вас — каза Ранди. — Те също са с два автомобила и не знаем в кой от двата ще
