дяволите.
Питър се ухили, като си представи физиономията на Саутгейт. Ако зависеше само от него, би го уволнил на минутата. Но задачата на Питър беше възложена от по-висшестоящи от шефа на МИ-6 и колкото и да си придаваше важност, той нямаше решаващата дума.
— Генерал Арнолд Мур и пилотът му са обявени за безследно изчезнали по време на полет от Гибралтар към Лондон и най-вероятно са мъртви — каза Саутгейт почти през зъби. — Генералът е щял да докладва на министъра нещо от изключителна важност. Споменал е само, че се отнася до неотдавнашните електронни сривове в американските компютърни системи. Сега разбираш ли защо смятам, че по въпроса е необходима пълна секретност?
Желанието на Питър да се шегува се изпари мигновено.
— Генерал Мур споменал ли е откъде разполага с такава информация? — попита той без особена надежда.
— Не — Саутгейт също беше изоставил враждебния тон. — Знаем само, че генералът е трябвало да замине за фамилното имение в Кент, а вместо това се е отправил към Гибралтар с хеликоптер, придружен единствено от пилота си. Шест часа по-късно двамата са летели обратно към Лондон, където така и не пристигат…
Питър помълча, асимилирайки тази информация. Най-после каза:
— Трябва да остана тук, докато доктор Целербах се събуди. Междувременно се опитайте да разберете къде е ходил Мур и защо. Аз самият ще тръгна на юг, за да се поразровя веднага щом поговоря с доктор Целербах.
— За момент… — гласът на Саутгейт заглъхна изведнъж. След малко в слушалката се чу: — Извинявай, Питър, но току-що получих информация, че в морето край Лисабон са открили останки от „торнадото“ на Мур. По всяка вероятност на самолета е станала експлозия и сър Арнолд и пилотът му са мъртви.
— Като се имат предвид обстоятелствата, едва ли е обикновена злополука — въздъхна Питър. — Вижте до какво ще можете да се доберете и ме дръжте в течение.
— Добре — обеща Саутгейт. Двамата бяха сключили негласно примирие. — И… Питър, ти си знаеш работата, но все пак гледай това да не става достояние на много хора, нали?
Питър затвори телефона и остави последната реплика без отговор. Този Саутгейт… Надуто копеле. Властта направо размътва мозъка на някои хора. Слава Богу, че него никога не го беше блазнило катеренето нагоре по стълбицата…
Чу зад гърба си дрезгав, някак несигурен глас:
— Божичко… Питър… Питър Хауел? Ти ли си това?
Питър се извърна като попарен и се надвеси над Марти, който примигваше и разтъркваше очи.
— Мъртъв ли съм?… Така изглежда… Това трябва да е Адът… — Той се взираше объркано в Питър. — Защото това със сигурност е Луцифер — не мога да го сбъркам…
— И аз се радвам да те видя, Марти — ухили се Питър. — Здравата ни изплаши, братле, знаеш ли?
Марти продължаваше да се озърта, като мърмореше:
— Не можете да ме заблудите… Не се хващам на тая въдица… Изглежда свястно място, съвсем безобидно, но това е само една илюзия… — Той потръпна. — Виждам пламъците на Ада… Заслепяват ме… Махни се от мен, Сатана! Нямаш власт над Марти Целербах! — Той отметна чаршафите и рязко се надигна.
Питър го хвана за раменете и се опита да го удържи, като викаше:
— Охрана! Имам нужда от помощ! Бързо доведете някого! Лекар или дежурната сестра! Хайде, за Бога…
Полицаят от охраната надникна в стаята и възкликна:
— Ей сега… Веднага се връщам!
Марти отчаяно се мяташе и се опитваше да се изтръгне от желязната хватка на Питър.
— Коварни Луцифер… мислиш се за всемогъщ, но аз няма да ти се подчиня и да се предам във властта ти! Ще се съпротивлявам… до последен дъх… и… ще се измъкна от недрата на Ада…
— Шшт! — успокояваше го Питър. — Аз не съм Луцифер, а Питър, старият ти приятел!
Но Марти сякаш не го чуваше и продължаваше да бълнува като трескав. Беше изпаднал в маниакалния стадий на синдрома на Аспергер. Сестрата дотича в стаята, последвана от доктор Дюбост. Едва успяха да удържат Марти, за да му инжектират „Мидерал“ — лекарството, което овладяваше пристъпите му.
Той продължи да буйства още известно време, като повтаряше:
— Ще отлетя от тук… Проклети Луцифер, нямаш власт над мен!
Но скоро лекарството подейства и съпротивата на Марти отслабна. Главата му клюмна, клепачите му натежаха и той се отпусна на възглавницата.
Сестрата и Питър се спогледаха.
— Вие сте истински приятел, мистър Хауел. Повечето хора биха изгубили ума и дума…
— Толкова по-зле за тях — мрачно отвърна Питър.
Сестрата го потупа по рамото и излезе от стаята.
Питър отново остана сам с приятеля си. Невъзможността да ползва електронна комуникация или клетъчен телефон за пръв път сериозно го притесняваше. Той въздъхна. Да можеше някак да се свърже с Джон и Ранди и да им съобщи за Марти… Освен това му се искаше да събере малко повече информация за последните часове на генерал Мур, но и това щеше да почака — за момента беше като с вързани ръце…
Нечии стъпки зад гърба му го изтръгнаха от тези мисли.
Питър рязко се извърна.
— Ранди?
В същия миг осъзна, че това не можеше да бъде Ранди, и посегна към оръжието си.
Но преди да е извадил от кобура деветмилиметровия „Браунинг“, усети металното дуло, опряно в тила му, и застина. Имаше работа с някой, който беше наистина добър. И освен това не беше сам.
Двайсет и първа глава
Смит затвори последната от папките, поръча си още една бира и се облегна назад. Беше оставил на Ранди съобщение, че ще я чака в кафе „Серф Ажил“. Това беше любимото му кафене в долната част на града, недалеч от мястото, където преди време беше пристанището на риболовните корабчета. Рибните пазари все още бяха в този район, а ресторантите и бистрата предлагаха рибни специалитети, но самата река вече течеше под земята, затворена в канал от тухли и бетон, който минаваше под булевард „Анспар“.
Разбира се, съзнанието на Смит в момента беше далеч от всичко това. Беше си избрал една от масите отвън, на тротоара, за разлика от останалите посетители, които след поройния дъжд, който се беше изсипал само преди час, предпочитаха да не рискуват. Това го устройваше напълно — така беше по-далеч от любопитни очи и уши.
След посещението си в Генералния щаб на НАТО беше сменил униформата с цивилни дрехи — памучни панталони, карирана риза, тъмносиньо сако и спортни обувки — в случай, че му се наложи да потича. Сакото също беше много съществен елемент от облеклото му, тъй като скриваше пистолета. Не беше подбран случайно и черният шлифер, преметнат на облегалката на стола — с него щеше да се слее с мрака на нощта и с уличните сенки.
Докато отпиваше от бирата си и следеше с поглед облаците, които все още пробягваха по небето, Джон прехвърляше през ума си информацията, получена от НАТО. От досието на капитан Дариус Бонард беше успял да научи някои доста интересни факти, които Ла Порт или съзнателно беше премълчал (от солидарност с адютанта си), или просто не им отдаваше особено значение. Например това, че преди брака си с „очарователната“ французойка Бонард веднъж вече е бил женен — в Алжир. Дали междувременно е приел или не исляма, не се споменаваше, но във всеки случай беше прекарвал много от отпуските си в
