Специална пратка от Фред Клайн очакваше Джон на летището в Завентем край Брюксел. Тя съдържаше цивилни дрехи, двайсетмилиметров „Валтер“ и униформа, която Джон си сложи веднага. Той нае друго рено и се отправи на запад по магистралата. Валеше като из ведро, плътна сива пелена го обгръщаше отвсякъде. След като отмина Брюксел, Джон остави главната магистрала и пое по по-тесните шосета, за да следи по- лесно за появата на „опашка“.
От двете страни на пътя, чак до хоризонта, се простираха зелени поля и спретнати, добре поддържани ферми. Местността беше дори по-равна от американската прерия или руската степ, прорязана от рекички и канали. В дъждовен ден като този пейзажът изглеждаше неприветлив, безрадостен. Движението по пътищата не беше много натоварено в сравнение с околностите на Лондон или Лос Анджелис, но беше значително по-оживено, отколкото във вътрешността на някои американски щати — например Монтана или Уайоминг.
От време на време Джон спираше, за да се освежи в някое крайпътно заведение или просто отбиваше встрани и слизаше да се поразтъпче, но най-вече искаше да се увери, че не го следва хеликоптер или някой малък самолет. Засега поне нямаше причини за безпокойство. Въпреки това бдителността му не отслабваше и продължи да прилага същата тактика, докато наближи покрайнините на Монс, разположен на петдесет и пет километра югозападно от Брюксел. Сраженията и битките бяха част от историята на Монс (наричан още Берген на фламандски) от две хилядолетия насам, още откак римските легиони избрали това място на северната граница на империята за свой укрепен лагер. Тук по-късно генералите на Луи XIV водили своите безконечни битки с Джон Чърчил, дук на Марлборо. Тук по време на Френската революция станали няколко кървави сражения, а след това през Първата световна война британските гарнизони претърпели едно от най-тежките си поражения, тъй като противниковите сили ги превъзхождали многократно.
Така че съвсем закономерно това място беше избрано за седалище на Генералния щаб на НАТО и за централен офис на главнокомандващия силите на НАТО в Европа — американския генерал Карлос Хенц. Разположен на няколко километра извън историческия град, щабът на НАТО заемаше доста голяма площ на територията на огромен парк. На входа на парка беше пропускът (най-обикновена казармена будка), а надолу по алеята стърчаха цяла редица пилони, от които се развяваха знамената на страните членки на НАТО, както и знамената на Обединените нации. В дъното на алеята се издигаше двуетажна бледокафява сграда, а зад нея — няколко още по-неприветливи постройки.
Смит представи документите си на пропуска и обясни, че трябва да докладва на завеждащия медицинския отдел, който, разбира се, също беше с армейски чин. Поради завишените мерки за сигурност офицерът от охраната се обади в медицинския отдел, за да получи потвърждение, а колегата му през това време оглеждаше Джон от глава до пети като под лупа и още веднъж внимателно провери документите му.
Когато най-после охраната пропусна автомобила му, Смит зави вдясно по V-образното разклонение, паркира на обозначеното място и отиде пеша до главния вход на сградата, където беше окачен огромен надпис „Генерален щаб на НАТО за Европа“. Емблемата на НАТО, в зелено и златисто, също се виждаше отдалече. Вътре служителят от рецепцията го упъти към втория етаж, където вече го очакваше старши сержант Матиас. Той отдаде чест с присъщия си рязък войнишки маниер, и го поведе по безкраен коридор към кабинета на генерал Карлос Хенц.
Слабичкият жилав генерал го изгледа изпод вежди и попита троснато, както обикновено:
— Е, полковник, толкова наложително ли беше всичко това?
Смит отдаде чест и отвърна искрено:
— Съжалявам, генерале. Идеята не беше моя.
— Тези цивилни… — промърмори Хенц и посочи на Смит един от столовете с кожена тапицерия.
— Седнете. Ето информацията, която изпратиха хората на президента. — Той побутна към Смит някаква папка. — Колкото до „Щита с полумесеца“, мисля, че ударихме на камък. Нито ЦРУ, нито моите хора успяха да се доберат до някаква информация. Изглежда, групировката е новосформирана… — Той въздъхна. — Още малко и ще започнат да никнат като гъби… Е, полковник, с кого си имаме работа? Някакви араби, доколкото разбрах.
— Не само араби, сър. Мюсюлмани от най-различна националност. Освен араби има и афганистанци, и всякакви други, включително и един фулан от Северна Нигерия. Водачът им по всяка вероятност е от Мавритания. Общо взето, обединява ги това, че независимо от етническата си принадлежност, всички са верни последователи на исляма.
Генералът слушаше внимателно, а четирите звезди на униформата му войнствено проблясваха, сякаш отправяха предизвикателство към терористите, към сивия дъждовен ден и наскоро погълнатия обяд. Погледът му беше напрегнат, като че трескаво преценяваше всеки аспект на ситуацията. Този път заплахата беше съвсем реална — толкова реална, че тръпки го побиваха. Той се завъртя на стола си — с гръб към Смит и с лице към прозореца. Това явно му помагаше да се концентрира. След малко гласът му прогърмя:
— Значи са събрани отвсякъде, така ли? От Турция? Малайзия? Индонезия?
— Възможно е някои от членовете да са от там — кимна Смит. — По всяка вероятност има и представители на централноазиатските племена.
— По всяка вероятност? — Генералът рязко се завъртя на стола си и го изгледа.
— Един мой познат, който работи за МИ-6, успя да различи един много специфичен техен сигнал — поясни Смит.
— Централна Азия? Тоест… бившите съветски републики — таджики, узбеки, киргизи? Казахи?
Смит отново кимна. Хенц замислено въртеше в ръце една от папките на бюрото си. Най-после му я подаде с думите:
— Доколкото разбрах, се интересувате от досието на капитан Бонард и президентът ме помоли да ви го предам. Ето, заповядайте. Тук е събрана цялата информация, до която Овалният кабинет със съдействието на французите успя да се добере. Да си призная, изненадам съм, че проявявате подозрителност спрямо адютанта на генерал Ла Порт… Та той е сигурен човек и освен това работи буквално под носа ми.
— С ваше позволение, генерале, това изобщо не го поставя вън от подозрение. Дори напротив.
— Хмм… Искате да кажете, че сте готов да заподозрете всеки? Дори и мен?
Смит си спомни обзелите го съмнения при посещението на мнимия „санитар“ и се усмихна мрачно, решен да бъде откровен докрай.
— Не изключвам възможността техният човек да е доста нагоре по етажите, сър.
— Дявол да го вземе… — промърмори Хенц и смръщеният му поглед прониза Смит като лазер. — Какво излиза? Не разполагаме с нищо конкретно, освен с факта, че опасността е реална и че една многонационална, мултиетническа банда разполага с действащ молекулярен компютър и държи в ръцете си човека, който може да борави с него, а така също и дъщеря му… Което никак не е добре, откъдето и да го погледнеш. Остава да зададем въпроса: А сега — какво?
— Сега трябва да ги открием, колкото е възможно по-скоро.
— И как по-точно ще стане това?
— Още не знам…
Хенц вдигна въпросително вежди, а лицето му изведнъж стана тъмномораво:
— Как така „не знаете“?! Ако и вие не знаете, тогава кой?
— Съжалявам, сър. Правим всичко възможно и бих искал да мога да ви кажа, че вече сме постигнали някакъв напредък, но истината е, че разполагаме само с догадки. Тази война е такава.
— Което никак не ми харесва. Свикнал съм да водя истински битки — лице в лице с противника. Но явно времената се променят — първо проклетата война във Виетнам, а сега и това… Май вече остарявам и е дошъл моментът да отстъпя мястото си другиму — завърши той с горчивина.
— Ще се справим, сър — увери го Джон.
— Ще трябва.
Хенц въздъхна и даде да се разбере, че разговорът им е приключил.
Джон взе папките от бюрото, отдаде чест и излезе от кабинета на генерала. Възнамеряваше веднага да продължи към Брюксел, за да се види с Ранди. Но докато вървеше по коридора, чу името си. Извърна се и видя широко усмихнатия генерал Ла Порт.
