Но Марти дори не помръдна в съня си, а лицето му беше ведро, без нито една бръчица, все едно цял живот си беше живял безгрижно. Но всъщност това съвсем не беше така. След като проблемът с вируса на Хадес беше разрешен, Марти се беше завърнал в самотното си бунгало във Вашингтон, скрито от любопитни погледи не по-зле от замъка на Спящата красавица и охранявано по-зорко и от крепост. Беше оставил зад гърба си омразните стрелби и преследвания, но му предстоеше да се сблъска с изискванията на ежедневието — също нелека задача за някой, който страда от синдрома на Аспергер.
Когато Ранди го беше посетила за пръв път, той я накара да се върне на входа и да се легитимира, въпреки че я виждаше през охранителната камера. Но след всички тези формалности той отключи решетките, спусна се към нея и я притисна в непохватна, мечешка прегръдка. Беше се оградил отвсякъде с решетки, а прозорците на бунгалото бяха скрити от плътни завеси.
— Рядко посрещам гости — обясни той, но веднага влезе в ролята си на домакин. — Ще пийнеш ли кафе? Имам и домашни бисквити…
Като изключим свръхмощния компютър и всевъзможните електронни съоръжения с неизвестно за Ранди предназначение, обстановката в дома му бе повече от скромна и по нищо не личеше, че тук живее мултимилионер. Ранди знаеше от Джон, че Марти е проявил гениалните си способности още на петгодишна възраст и че има две докторски степени — по квантова физика и математика и по литература.
По време на онова й гостуване Марти беше въодушевен от факта, че е открил разпространителя на много коварен компютърен вирус, причинил щети за около шест милиона долара.
— Тези вируси са самовъзпроизвеждащи се — беше й обяснил той. — Наричаме ги „червеи“. Предават се от само себе си по имейла на десетки милиони потребители и блокират системите им. Но приятелчето, което е пуснало вируса, е оставило дигитален отпечатък и аз го открих — трийсет и две цифров ГУЛК (глобално уникален личен код), по който успях да идентифицирам компютъра му. — Марти потри доволно ръце. — Разбираш ли, ГУЛК понякога е заложен в компютърния код на файловете, запазени в програмите на „Майкрософт Офис“. Трудно е да се добереш до него, но нашият човек е трябвало да действа по- предпазливо и да се увери, че кодът му е изтрит. А ето че сега успях да засека кода му и да го проследя до всички файлове в Интернет, докато най-после попаднах на един, който съдържаше името му. Представяш ли си?! Беше имейл до приятелката му. Ето как човек може сам да се прецака… ФБР издири адреса му в Кливланд и вече разполагат с достатъчно доказателства, за да го арестуват.
Ранди прехапа устни, като си спомни лъчезарната усмивка на лицето на Марти, и отново го целуна — сега по другата буза. После погали лицето му много нежно, като че ли се опитваше да го събуди.
— Марти, оздравявай по-бързо… Липсваш ми. С никой друг кафето и домашните бисквити не ми се услаждат толкова. — Тя преглътна сълзите си и се изправи. — Питър, нали ще го пазиш?
— Обещавам.
— Отивам да говоря с шефа си — току-виж, науча нещо ново за Мавритания и „Щита с полумесеца“. След това продължавам към Брюксел. Ако видиш Джон, напомни му, че може да ми оставя съобщения в кафе „Егмонт“.
— Както в добрите стари времена… — усмихна се Питър.
Ранди поклати глава.
— Това те забавлява? Питър, ти си същински динозавър…
— Знам — усмивката му стана още по-широка. После изведнъж добави сериозно: — Побързай, Ранди. Готви се нещо и не разполагаме с никакво време.
Вратата тихо се затвори зад гърба на Ранди, а Питър отново седна до леглото на приятеля си и му заговори така, сякаш двамата бяха останали сами на света.
Капитан Дариус Бонард седеше в рибарското кафене на кея, похапваше лангуста и плъзгаше поглед по равния монотонен пейзаж. Форментера, този последен и най-малък от веригата Балеарски острови, не можеше да се похвали с красотата на Майорка и Ибиса, превърнали се в туристически рай и любимо място за почивка на по-заможните британци. Това обаче също имаше своето очарование — за любителите на спокойствието, дивата природа и средиземноморското слънце.
Официално капитан Бонард беше тук, за да поднови запасите на своя генерал от прочутата местна майонеза.
Капитанът дояде порцията си морски дарове, гарнирани с така апетитната майонеза, и отпи от лекото местно бяло вино. В този момент срещу него на масата седна Мавритания. Изглеждаше доста оживен.
Той всъщност беше истинската причина капитанът да се намира тук.
— Тестовете минаха успешно! — съобщи Мавритания на френски. Сините му очи искряха. — Бих искал да видя лицата на самодоволните американци в оня момент… Сигурно още се чудят откъде им е дошло… Всичко върви по план.
— Значи няма никакви проблеми?
— Никакви освен една малка неизправност в ДНК репликатора, за която Шамборд ще се погрижи. Досадно, но нищо сериозно.
Бонард се усмихна и вдигна чашата си.
— В такъв случай — наздраве! Поводът трябва да се полее.
Мавритания смръщи леко вежди.
— Притеснява ме само оня гаф с избухналия във въздуха самолет на генерал Мур… Как можа да ти хрумне тази идея?
— Налагаше се — Бонард спокойно отпи от виното си. — Моят генерал, с неговите болни националистически амбиции, понякога приказва прекалено много и има обичай да раздува нещата. По време на срещата на борда на „Шарл дьо Гол“ успя да разтревожи сър Арнолд Мур не на шега. Само това ни липсваше — един и без това подозрителен британски генерал да алармира правителството си, а то на свой ред — американците, че се готви нещо. Щяха да засилят бдителността си и току-виж попаднехме в полезрението им.
— Не смяташ ли, че точно внезапната смърт на генерала ще ги накара да застанат нащрек?
— Не, приятелю, уверявам те. Такива неща се случват, нали така? Дори да възникнат известни съмнения, те ще са много по-неопределени, отколкото ако сър Арнолд беше успял да налее масло в огъня. Тогава щеше да възникне наистина сериозен проблем. А сега дори във вездесъщото МИ-6 ще има доста да си поблъскат главите. А ние междувременно ще сме си свършили работата.
Мавритания го изгледа замислено. Най-после се усмихна и каза:
— Е, добре, капитане. Надявам се, че знаете какво вършите. В началото не бях много сигурен в това, но времето ще покаже…
— Не си бил сигурен? Тогава защо прие да участваш в плана?
— Как защо? Защото разполагате с пари, защото имаме общи интереси и защото планът като цяло ми се стори добър — спокойно отвърна Мавритания. — Заедно ще сме по-силни и ще можем да нанесем на врага унищожителен удар. И все пак смятам, че смъртта на генерала ще възбуди духовете…
— Като че ли вашите тестове вече не са ги възбудили порядъчно…
— И това е вярно… Е, както и да е. Кога можем да очакваме да се присъедините към нас, капитане?
— Когато това няма да събуди подозрения. Да речем… след два-три дни.
Мавритания се изправи.
— Много добре. След два дни. Не повече. Не разполагаме с излишно време.
Той се отправи към велосипеда си, който беше оставил на кея. Рибарски лодки браздяха морето. В соления въздух се разнасяха крясъци на чайки. Над пристанището се развяваше френският трикольор. Мавритания ядосано поклати глава. Отровата на Запада проникваше навсякъде, но на това щеше да се сложи край.
Клетъчният му телефон иззвъня. Обаждаше се Абу Ауда.
— Успешно ли мина мисията ви в Мадрид? — попита Мавритания.
— Не. — Фуланът звучеше мрачно. Беше безмилостен както към другите, така и към себе си, и не можеше да се примири с провала. — Загубихме много хора. Онези тримата… се оказаха твърде опитни, а полицията пристигна бързо и нямахме възможност да доведем нещата до край. Освен това се наложи да
