им затрополиха надолу. Ранди си наложи да преброи до десет, въпреки че сърцето й още малко и щеше да изхвръкне, и се измъкна от там, откъдето преди секунди беше излязъл Абу Ауда. Озова се в двора, който водеше към друга улица. От Абу Ауда вече нямаше и следа.
Гвардейците всеки момент щяха да видят вратичката и Ранди хукна към улицата, като проклинаше високите си токчета. Чу проскърцването на вратичката на мазето и затича по-бързо, без дори да се обръща.
Очакваше да чуе зад гърба си викове и тропот на ботуши, но не чу нищо такова. Очевидно все пак не бяха успели да я забележат и се бяха върнали обратно. Ранди забави крачка, мушна миниавтомата под полата си и успокои задъханото си дишане. Изведнъж… видя пред себе си Абу Ауда — полицаите, които пазеха на ъгъла, го бяха спрели за проверка на документите. Сърцето й отново заби ускорено, но документите на Абу Ауда бяха редовни, при това беше чернокож и проверката мина съвсем рутинно. Абу Ауда си продължи по пътя, а полицаите се извърнаха към нея. Ранди знаеше, че документите й са безупречни и няма да се усъмнят в тях, но проверката би я забавила. Трябваше бързо да измисли нещо, за да не изгуби Абу Ауда, който тъкмо завиваше зад ъгъла. И тя тръгна към полицаите с танцуващата походка на огнена испанка, като потракваше ритмично с токчета.
Сериозните им изражения се промениха и в очите им проблесна интерес. Ранди се усмихна, игриво разлюшка поли и мина покрай полицаите, затаила дъх. Те подсвирнаха одобрително и я изпратиха с широки усмивки, а единият дори се осмели да поиска телефона й. Тя се извърна, смигна му дяволито, издиктува набързо фалшив телефон и отмина, като кършеше изкусително снага.
Полицаите потупаха по рамото колегата си, а Ранди сви зад ъгъла и забърза, като се оглеждаше наляво и надясно и се взираше в сенките. Абу Ауда обаче отново беше потънал вдън земя.
Най-после Ранди се убеди, че терористът й се е изплъзнал, сподави разочарованието си и спря едно такси. Все пак беше успяла да научи нещо — единият от водачите на „Щита с полумесеца“ се наричаше Абу Ауда, беше чернокож, от племето фулани и говореше испански и арабски. Освен това… се подготвяше някакъв голям удар. Нещо предстоеше да се случи скоро, съвсем скоро.
Деветнайсета глава
Марти Целербах беше преместен от интензивното отделение в самостоятелна болнична стая, охранявана от легионери. Питър Хауел приближи стола си до леглото на Марти и заговори колкото можеше по-бодро:
— Е, братле, в каква каша си се забъркал пък сега? Да не те остави сам човек… Аз съм Питър. Питър Хауел, който те научи да боравиш с оръжие и на когото трябва да си безкрайно благодарен, въпреки че си готов да го отречеш, знам те аз. Според теб оръжията са глупави, опасни играчки, съвършено ненужни, нали? Е, мисли каквото щеш.
Той се усмихна на спомена. Беше тъмна нощ и двамата с Марти бяха в един от парковете на Ню Йорк, затворени в неговия микробус, обкръжени от наемници. Стъклата на микробуса вече бяха станали на сол от куршумите. Питър хвърли на Марти една пушка. „Налага се, братле. Виждаш, че сме в капан. Трябва да отървем кожите. Само натискаш спусъка и готово. Не е кой знае какво.“
Отвратената физиономия на Марти още беше пред очите му. „Знам, че не е сложно, промърмори приятелят му. Но има неща, които бих предпочел да не ми се налага да използвам.“ Той въздъхна и вдигна пушката неохотно. После натисна спусъка. Ритникът на оръжието беше силен, но Марти се справяше отлично. Разнесе се ожесточена стрелба, захвърчаха листа, запращяха клони, а нападателите преустановиха атаката си, което даде възможност на Питър да се измъкне и да отиде да доведе подкрепление.
Питър не беше агресивен, но смяташе, че в професията му има тръпка и това му харесваше. Обичаше предизвикателството, премерването на силите, усещането, че си устоял на бурята. Марти обаче беше съвсем друг тип човек и наведен над леглото му, той се пошегува:
— Знаех си, че битките ще ти допаднат, братле. Каквото и да разправяш, чувстваше се като риба във вода — то си личеше.
Това твърдение до такава степен противоречеше на истината, че Питър се надяваше приятелят му изведнъж да отвори очи и да го опровергае. Нищо такова обаче не се случи и Питър погледна въпросително доктор Дюбост, който вкарваше данните за състоянието на Марти в компютъра до леглото.
— В момента има известно влошаване на състоянието му — обясни лекарят. — Но това е временно и се държи на факта, че организмът му все още е твърде отпаднал.
— Но ще се оправи напълно, нали?
— Да. С течение на времето. Има всички признаци на подобрение. Мосю, сега ви оставям, за да видя и другите си пациенти, но вие можете да си продължите разговора с доктор Целербах. Вашият… ентусиазъм е заразителен и мисля, че ще му се отрази благотворно.
Питър се намръщи. Не би нарекъл онова, което изпитваше в момента, точно „ентусиазъм“, но какво може да очаква човек от един французин? Той благодари учтиво и се сбогува с лекаря, след което отново насочи цялото си внимание към Марти.
— Най-после ни оставиха насаме… — въздъхна и от лицето му сякаш падна някаква маска — то изведнъж се състари и на него се изписа умора и загриженост.
В самолета беше успял да дремне, но безпокойството продължаваше да го терзае. Панислямската групировка „Щитът с полумесеца“ не излизаше от мислите му. Страните от Третия свят, които мразеха Съединените щати, а покрай тях — и Великобритания, не бяха никак малко. Те живееха с убеждението, че капитализмът и глобализацията са две злини, които ще съсипят природата и поминъка на местното население, и смятаха, че САЩ и Великобритания проявяват пълно незачитане на техните обичаи и културни традиции. И Питър не можеше да не признае, че това не беше далеч от истината. Самият Уинстън Чърчил, многоуважаемият тори, беше заявил предизвикателно, че правителството му няма да се съобразява с „прищевките“ на туземците. В резултат ширещата се бедност в цели райони на света заплашваше да породи вълна от насилие. Терористичната групировка „Щитът с полумесеца“ беше типичен пример за това.
Гласът, който го изтръгна от унеса му, не беше на Марти:
— Толкова ли не можахте да ме изчакате?
Питър автоматично посегна към оръжието си и рязко се извърна. Когато видя на прага Ранди Ръсел, на лицето му се изписа облекчение. Тя току-що се беше легитимирала и държеше документите си в ръка.
— А мога ли да попитам къде се дяна? — смъмри я Питър.
Ранди се приближи и му разказа за приключенията си, откак се разделиха. Беше свалила екзотичните дрехи на танцьорка на фламенко и косите й не бяха разпилени по раменете, а събрани в конска опашка. Беше облечена в широки ленени панталони, бяла риза и черно, елегантно сако.
— … Разминали сме се за малко — завърши най-после тя. — Стигнах на летището десет минути след като самолетът беше излетял.
— Джон се беше притеснил не на шега — ухили се Питър. — Ще се зарадва да те види… Колкото до мен, аз си те познавам и не се съмнявах, че ще се оправиш. Та, казваш, Абу Ауда бил един от ръководителите им? — той изведнъж стана сериозен. — Твърде вероятно е да ги финансира някой от нигерийските военни барони. Изобщо тази работа започва все повече и повече да не ми харесва.
— И на мен — призна Ранди. — А най-тревожното е, че до два-три дни ще се случи нещо. Доколкото разбрах, вече имат готовност.
— Значи и ние трябва да побързаме. Успя ли да говориш с шефа си?
— Не, не още. Исках първо да видя Марти. Как е той?
Питър въздъхна.
— В момента — не много добре. Но може скоро да се събуди… Ще изчакам и ако имаме късмет, може и да научим нещо…
Ранди седна на стола до леглото на Марти, вгледа се в пълничкото, по детски отпуснато в съня си лице и го целуна по бузата. После взе ръката му в своята и я задържа. Кожата на Марти беше топла — това все пак беше някакъв признак на живот, и тя заговори, обнадеждена:
— Здравей, Марти. Аз съм Ранди. Знаеш ли, не изглеждаш никак зле — все едно си заспал и всеки момент ще се събудиш и ще започнеш да се заяждаш с Питър…
