— Бях си у дома цялата вечер и нищо не съм…
Джон опря дулото на револвера в корема на мъжа.
— Съжалявам. Да влезем вътре, моля ви.
Пет минути по-късно, преоблечен в панталони, бяла риза и спортно сако от гардероба на мъжа и наметнал върху всичко широкия домашен халат, Джон завърза испанеца, омота кърпа около устата му и излезе от апартамента. Слезе долу на улицата и се смеси с групичката разтревожени жители на квартала, излезли да видят за какво е цялата суматоха. След малко полицейската кола спря пред сградата и двама офицери изтичаха във входа, а други двама останаха отвън, за да разпитат събралите се хора. Задаваха им по един-два въпроса и ги отпращаха да се разотиват. Стигнаха и до Джон и той им каза, че живее в съседната сграда и че е чул шумотевицата, но никого не е видял. Полицаите му благодариха и го помолиха да се прибере „у дома си“, след което се обърнаха към друг жител на квартала. Джон хвърли поглед през рамо, за да се увери, че вниманието им е ангажирано, и се отдалечи надолу по улицата. Сви зад ъгъла, огледа се и захвърли в сенките халата. Дрехите на испанеца му бяха широки в раменете и в кръста, но това едва ли щеше да се стори подозрително някому.
На станция „Сан Бернардо“ взе метрото за няколко спирки, разтвори забравения на съседната седалка брой на мадридския всекидневник „Ел Паис“ и заби нос в него, като наблюдаваше с периферното си зрение дали случайно си няма „опашка“. След малко се прехвърли на осма линия, за да се придвижи до летище „Барахас“. Преди да влезе в летището, мина покрай един контейнер за боклук и след като се увери, че наоколо няма хора, хвърли вътре револвера си. Видя го да изчезва сред боклуците и за миг изпита съжаление, но не можеше да постъпи другояче. За по-сигурно хвърли отгоре и вестника.
Остана само с дрехите на гърба си, портфейла, паспорта и клетъчния телефон. Купи си билет за следващия полет до Брюксел, след което телефонира на Фред Клайн и помоли на летището в Брюксел да му бъдат изпратени дрехи, униформа и ново оръжие. След като уреди този въпрос, седна в чакалнята и зачете детективски роман, за да убие времето, оставащо до полета.
Междувременно беше нащрек за появата на Ранди или Питър, но от тях нямаше и следа. Десетина минути преди началото на полета на съседната пейка седна висока мюсюлманка, загърната от глава до пети в черни одеяния, както повелява традицията. Само лицето й беше открито, но и то беше целомъдрено сведено.
Джон прелистваше книгата в очакване пътниците от неговия полет да бъдат повикани да заемат местата си в самолета, но изведнъж едва не подскочи. До ушите му беше достигнал онзи едва доловим, протяжен звук, наподобяващ повей на вятър. Някъде навън, на открито, този звук би могъл да бъде съвсем естествен, но тук, в модерната, оборудвана с климатик чакалня на летището, той накара Джон да настръхне. Може би беше прибързал с изхвърлянето на револвера си… Погледна изпод вежди жената на съседната пейка. Доловила интереса му, тя му смигна дяволито и отново сведе глава. На летището цареше оживление и свирукането й бе доловимо само за Джон. Той наостри слух и едва не прихна. Британският химн! Този Питър с неговите шегички…
Но защо се бавеше Ранди? Тя тръгна първа, би трябвало вече да е тук… Всеки момент щяха да ги помолят да заемат местата си на борда на самолета. Стомахът му се свиваше от безпокойство.
След като се раздели с Джон и Питър, Ранди се спусна надолу по стълбите, като спираше от врата на врата. Най-после на първия етаж откри онова, което търсеше — апартамент, от който не долиташе никакъв звук. Отключи с шперца и се вмъкна вътре. В дрешника имаше една от друга по-пищни женски дрехи. Тя си избра дълга пола на танцьорка на фламенко, блуза с дантели и обувки на висок ток. Разпусна русата си коса, завъртя се и потропа с токчета, за да влезе напълно в ролята си. Автоматът висеше отпред на кръста й, скрит от богато надиплената пола.
Време беше да се измъква оттук. Озова се във фоайето на сградата, с мек ориенталски килим и изкуствени палми. Нямаше жива душа и тя си отдъхна малко, но в този момент видя през стъклото на входната врата петима мъже с маскирани лица да тичат насреща й.
Измъкна миниавтомата си и хукна обратно навътре. Под стълбите имаше някаква врата, която очевидно водеше към мазето. Слава Богу, вратата не беше заключена. Успя да различи стълбите в мрака и се спусна надолу. Притаи се сред паяжините в един ъгъл и се ослуша. Сърцето й още малко и щеше да изскочи. Изведнъж затаи дъх. Вратата на мазето се отвори и отново се затвори. По стълбите затопуркаха крака.
Притиснала гръб до стената, Ранди чакаше. Не виждаше мъжете, но чу гласовете им съвсем близо до нея. Разговаряха на арабски, доста разгорещено, и тя разбра, че не я бяха видели, а също се криеха.
Отвън, на улицата, рязко спря някакъв автомобил. Чу се тропот на ботуши и се разнесоха команди на испански. Ударната група на Гражданската гвардия се беше включила в издирването на терористите.
Единият от тях в този момент протестираше гневно само на няколко крачки разстояние от Ранди:
— С какво право ти, Абу Ауда, ни казваш да умрем за Аллах? Кой си ти? Фулан от пустинята, мелез, който дори не е виждал светите места — Мека и Медина. Може да говориш езика ни, но във вените ти не тече и капка от кръвта на пророците.
Дълбок, твърд като стомана глас прозвуча подигравателно:
— А ти си един страхливец, който не заслужава да носи името Ибрахим. Ако вярваш в Пророка, как може да се боиш от гордата смърт на мъченик?
— Не, черньо. Не се боя от смъртта. Но не смятам, че това е краят. Загубихме днешната битка, но утре нещата може да се обърнат. Ислямът не ни учи да умираме безсмислено.
Намеси се трети глас:
— Говориш също като жена, Ибрахим.
Друг някой каза натъртено:
— Аз подкрепям Ибрахим. Той неведнъж е доказал, че е истински воин, когато ти още си ходел прав под масата. Ние сме бойци, а не фанатици, там е разликата. Каквото и да говорят ходжите и имамите за „свещената война“, не искам да умра, преди да ми е дошло времето. Знам, че ме чакат още битки.
Дълбокият глас попита съвсем тихо:
— Значи искате да се предадете — и ти, и Али, и Ибрахим?
— Така е най-разумно — каза първият глас, този на Ибрахим. — Мосю Мавритания ще намери начин да ни измъкне от там — трябват му хора като нас, истински бойци, за да нанесе удара си.
— Истински бойци, които треперят като жени — отново го жегна другарят му. — Затворят ли ни, не чакай някой да ни освободи — няма за кога. Сами трябва да се спасяваме, Ибрахим. Или да умрем като мъже, в името на Аллах.
Три глухи, последователни изстрела прекъснаха възраженията на тримата, които искаха да се предадат. Ранди напрегнато слушаше и няколкото секунди тишина й се сториха безкрайни.
Най-после мъжът, който единствен беше застанал зад Абу Ауда и бе изразил готовност да умре в името на Аллах, проговори:
— Сега ще убиеш и мен, нали, Абу Ауда? Въпреки че те подкрепих.
— Налага се. Твърде много личи, че си арабин. Освен това не говориш испански. Има си начини и най- коравият да бъде заставен да проговори, а знаеш, че не бива да рискуваме. Ако съм сам, имам по-голям шанс да се измъкна — черен съм и говоря испански.
— Щом такава е волята на Аллах, Абу Ауда… В негово име ще посрещна смъртта.
Последва още един приглушен изстрел. Ранди усети, че я побиват тръпки. Искаше да види лицето на човека, когото бяха нарекли Абу Ауда, фулан, „черньо“ и който убиваше така хладнокръвно, все едно кого — приятел или враг.
Изведнъж чу стъпките му да приближават и затаи дъх. Гърлото й беше пресъхнало.
Беше готова за стрелба, но с огромно облекчение чу да се отваря врата на няколко крачки вдясно от нея. Лунната светлина озари огромната черна фигура на терориста, облечен като най-обикновен испански работник. Той пристъпи навън и издигна лице в благодарствена молитва — отново беше свободен. Странните му, зеленикави като на котка очи проблеснаха за миг, докато затваряше вратата.
Ранди си спомни къде го беше виждала — това беше мъжът с бедуинските дрехи от фермата край Толедо, който ръководеше атаката срещу нея. Вече знаеше името му — Абу Ауда. Не посмя да стреля — беше прекалено рисковано.
Само след миг вратата откъм стълбите се отвори — гвардейците слизаха да претърсят мазето. Ботушите
